— Аз ще се погрижа за това — посочи той огромната тенджера.
— Благодаря, мога и сама…
— Искаш да ме уволнят ли? — прекъсна я Тен.
— Не!
— Тогава остави ме аз да вдигам тежките неща, когато го няма Люк, иначе ще ми одере кожата. Специално ми обърна внимание, че не бива да те оставяме да се бориш сама с врящите гозби.
— Благодаря — дрезгаво рече тя. — Решила съм сама обслужвам печката.
Тен се усмихна, когато сложи пълната със задушено тенджера върху плота.
— Божествен аромат!
Тя го изгледа и продължи да се занимава с вечерята, все пак благодарна за помощта. Ала копнееше за присъствието на Люк.
— Люк ще си дойде ли за вечеря? — попита тя след две секунди, макар да се бе зарекла да не го прави…
— Не.
— Отново ли… ще спи навън?
— Този път не. Някаква глупава крава решила да се оплете в бодливата тел. Люк ще зашие раните й и ще я заведе в обора. — Тен вдигна поглед към часовника. — Ще дойде най-рано след няколко часа.
— Моля те, отсипи малко от задушеното в малката тенджера — помоли Карла. — Ще го държа топло за него.
— Глезиш го! Възмутително!
Тя вдигна рамене.
— Просто си върша работата.
— Никой от другите готвачи не е държал храната топла за човек, който работи по време на вечеря.
— Доколкото знам, никой от тях не е готвил нещо, което да си струва да се държи топло — сухо отвърна Карла.
Тен се наведе към лъжицата и вдъхна.
— Бога ми, наистина ухае чудесно! Какво има в него?
— Няма да повярваш, ако ти кажа.
— Ще повярвам.
— Обичайните продукти плюс уиски и зърна от хвойна.
Тен премигна. Отново вдъхна.
— Зърна хвойна?
— Представяй си ги като черния пипер на „Рокинг Ем“.
— Ти си ги представяй. Аз ще ям, преди да си ми казала нещо, което не искам да знам.
Гласът на Коузи печално се извиси от съседната стая.
— Хей, старши! Имаш ли намерение да споделиш храната с мъжете, които вършат истинската работа, или ще запазиш всичко за себе си?
— Ако те хранехме според свършената работа, отдавна да си умрял от глад.
Карла едва успя да прикрие усмивката си и влезе в трапезарията, носейки поднос с изпускащи пара хлебчета и съд с тъмен планински мед. Тен я последва с големите купи задушено.
Не след дълго настъпи времето, което й доставяше най-голямо удоволствие — тя поднасяше десерта, а ситите мъже си подхвърляха остроумни закачки.
Понякога и тя се включваше, но по-често предпочиташе да слуша. Припомняха й атмосферата преди злополучното лято, когато тримата с Кеш и Люк се шегуваха до побъркване.
— Какво чувам? — попита Коузи, докато обираше с хлебчето остатъка от ароматния сос. — Утре ще изчезнеш и ще ни оставиш да умрем от глад?
— Правилно — весело отвърна Карла. — Имам няколко почивни дни.
— Ще се скриеш в града и няма да се сетиш за момчетата с разбити сърца?
— Всъщност… — Карла се изправи и започна да събира мръсните чинии. — … отивам до каньона Септембър.
— Все тая — промърмори Коузи.
— Така ли?
— Разбира се. Пак ще умрем от глад.
— Ще поотслабнете малко — обади се Тен.
— Говори за себе си, момче. Не забравяй, че съм като гърмяща змия, дори два пъти по-злобен.
— Както и три пъти по-грозен — извика Джоунс от края на масата. Докато другите се смееха, той запали цигара и изпусна струйка дим нагоре. — Коравосърдечна жена — добави той и посочи към Карла. — Ще ни остави да умрем от глад, без да й мигне окото.
— Не ми е приятно да ви разочаровам, момчета — каза Карла, — но тази седмица приготвих по два пъти повече от всяко ядене и замразих половината. Няма да умрете от глад.
Джоунс поклати глава, дръпна се от масата и изпусна нова струйка дим.
— Не е същото. Нищо не може да се сравнява с прясната храна. — Внимателно огледа Карла и всмукна от цигарата. — Разбира се, мога да ти простя, ако преди тръгване ми дадеш една целувка.
— Не — мигновено отвърна Карла, чула как изскърца столът на Тен, когато той се обърна към наглия млад работник.
— Сигурна ли си? — попита Джоунс и отново изпусна струйка дим. — Да се обзаложим, че мога да те накарам да промениш решението си.
— В никакъв случай. Не искам да те обидя, но да те целуна, би означавало все едно да оближа пепелник.
Мъжете високо се засмяха. След миг Джоунс поклати глава и също се разсмя.
Джоунс бе единственият, с когото се боеше да остава насаме.
След като работниците се прибраха по стаите си, Тен нави ръкави и започна да мие чиниите. Карла се обърна към него:
— Както се ежиш, никой няма да посмее да ми каже дори лека нощ.