— Люк! — извика Кеш и щракна с пръсти пред очите му с топлия цвят на уиски. — Къде си?
Люк изсумтя.
— Къде е тортата?
— Ей там.
— Точно от това се боях — впери той отчаян взор в безформената шоколадена купчина, килната настрани и прегоряла по средата. — Има ли глазура?
— В мивката е.
В една купа се мъдреше творението на Кеш — бяла лепкава маса.
— Виж какво — рече Люк — по-добре да взема тази торта, да я поразбъркам малко и да я изхвърля в канала…
— Имам и свещи — недоволно го прекъсна Кеш.
— Забоди ги в сладоледа.
— Престани. Къде остана авантюристичният ти дух? В крайна сметка можем да използваме лъжици.
Люк беше започнал да слага глазурата върху тортата, когато чу гласа на Карла.
— Братко, отвори! Ръцете ми са пълни.
— Честит рожден ден, сестричке! — мигновено отвори Кеш вратата. — Виж кой е тук! Току-що пристигна. Не го очаквах…
Карла се стъписа и залитна. В последния миг улови кутията с пица, която бе политнала заплашително към пода.
— Добро попадение, момиче — каза Люк, като изгледа Карла с поглед, искрящ от страст. За съжаление, не виждаше възможност да сподели копнежите му.
Можеше да я гледа, да спира очи върху всяка частица от тялото й. Кестенявата й коса бе изсветляла от слънцето, очите й блестяха с цвета на лениви морски вълни, а тялото й съблазнително се виеше, като обещаваше топлина и нежност, които го омайваха от години.
Наложи си да се съсредоточи и да мисли за нея само като за сестра на негов приятел.
— Пицата е по-вкусна, когато не трябва да я ядеш направо от килима — отбеляза Люк.
— Щом казваш — безстрастно отвърна Карла. Чувстваше се така, сякаш от последната им среща бе изминал само ден, а не три години.
— Да си призная и аз предпочитам да се храня на маса.
— Преди обичаше импровизациите.
В този миг и у двама им изплува скъп спомен. В деня, когато бе завършила гимназия, Карла се бе изправила пред Люк и му бе признала чувствата си.
Ако не бе потърсил утехата на уискито, навярно щеше да й се усмихне топло и да я отпрати. Но дълго таената страст се разгоря внезапно и той я сграбчи. Целуна я и плъзна ръце по тялото й. Тя се опита да го отблъсне, но той се нахвърли върху й:
— Какво очакваш да направи един мъж, когато една жена му признава любовта си? Ти си още дете, но аз съм мъж. Затова бягай, докато можеш. Бягай и не се обръщай назад!
Карла прие думите на Люк буквално. Избяга и не се върна. Той се заключи в хамбара с инструментите и пресъздаде копнежа си в изкусни форми от дърво. Изработи стол, тоалетна масичка и две прекрасни табли за легло, влагайки мечтата си, обречена да не се сбъдне никога.
— Човек се учи, докато е жив — рече Карла.
— А ти какво научи, слънчице? — попита. Люк.
Очите й се присвиха от вълнение, като чу галеното име, с което на времето я наричаше. Тя се овладя и го погледна хладно.
— Любители на импровизациите наричат деликатно хората с разни имена, за да не им кажат открито, че са глупаци.
Люк разбра, че я е обидил. Изпита съжаление. Искаше да я развесели, а я огорчи.
— Съжалявам. Ти не си глупачка. Подивял съм, напоследък гоня единствено своенравни крави и ям лоша храна. — Люк се прозя и протегна ръце над главата си.
— Намери си готвач — рече Карла и профуча край него.
Той отпусна ръце и несъзнателно посегна към лъскавата, дълга до раменете, коса. Тя потръпна.
— За последните дванадесет месеца смених шестима — каза Люк. — Нито един не може да се сравнява с теб. Знаеш ли, Карла, липсват ми вечерите, когато тримата с Кеш разговаряхме за това-онова, а после се боричкахме кой да получи най-голямото парче от кекса. Славни времена бяха, слънчице.
Карла остави върху плота кутията с пица и започна да я реже.
— На бас се хващам, че не ти липсва миенето на чиниите — рече тя.
— Навремето си заслужаваше труда — отвърна Люк.
— О, не, недей! — въздъхна Кеш.
— Какво недей?
— Недей да омайваш сестра ми. Ще дойде да ти готви, а аз ще получа в замяна отварачка за консерви.
Люк лениво се усмихна.
— Страшна идея, Кеш. Слънчице, би ли…
— Не — бързо го прекъсна Карла.
— Защо?
Тя не обърна внимание на въпроса, наведе се и пъхна пицата в печката да се затопли.
— Защо? — повтори настойчиво Люк.
— Защото Кеш ще умре от глад — промърмори тя.
— Лъжа! Мога да готвя — възрази брат й.
— Разбира се — отвърна тя, — щом предложението е от мъж на име Люк Макензи.
В този миг Карла мерна необичайната кафеникаво-бяла купчина в края на плота. Внимателно я докосна с пръст и го облиза. Люк я проследи с жаден поглед.
— Прекалено сладко е за сос. Да не би да е боя? — Тя развеселено изгледа брат си.