Тя решително се отправи към кухнята. Трябваше да си легне. Не, можеше и да се занимава с нещо, да гледа телевизия или да чете. Сама. Можеше да приготви още нещо за работниците… Трябваше да измисли нещо. Не можеше да стои и да гледа как Люк се храни, обзета от болка, изпълнена със завист към храната, която докосва устните му.
— Иди да седнеш — дрезгаво рече Карла. — Аз ще ти донеса вечерята.
Тя му сервира и седна до него. Напрежението сякаш трептеше в тишината. Карла започна да го разпитва за изминалия ден.
— Откри ли пак следи от пума?
Той кимна и се усмихна.
— Изглежда има поне едно малко, може би две.
— Няма да я преследваш — Карла внимателно следеше израза на лицето му.
Това беше по-скоро констатация, отколкото въпрос, но Люк й отговори:
— Тази котка се приближава прекалено до сградите. Може би ще съжалявам, но няма да я докосна, освен ако не започне да напада телета вместо сърни. — Той вдигна рамене. — Струва ми се нелогично, но се радвам, че пумите се върнаха в ниското, както е било по времето, когато Кейс Макензи е яздил тук.
— Като дивия черен жребец? — попита Карла.
— Е — Люк потри врат, — не може да се докаже, че старият кон живее само във въображението на Тен. А аз наистина видях пуми.
Люк отпи кафе и се облегна на стола. Наслаждаваше се на спокойния миг.
— Мисля, че пумата е най-красивата котка, която Бог е сътворил. Тя е бърза, тиха, движи се плавно като вода, очите й напомнят на хората, че не са единствените живи същества на земята, за които си струва да се полагат грижи. Имало е диви животни много преди да се появят градове. И ако не ги избием, ще ходят по земята и след като се разруши построеното от нас.
Карла нежно се засмя.
— Мислиш ли, че анасазите са седели в каменните си жилища и са слушали рева на пумите?
— Няма да се изненадам, ако е било така, особено в по-високите каньони. Но съм сигурен, че навсякъде са чували койоти. — Люк вдигна поглед от кафето и срещна изпълнените с копнеж очи на Карла. — Снощи имаше пълнолуние. Чу ли ги?
— Да. Стоях до прозореца и дълго време се вслушвах.
— И аз.
Карла потръпна. Представи си Люк до прозореца на спалнята, обвит в лунна светлина. Очите му проблясват в тъмата, а наоколо се носи воят на койотите. В такъв миг би желала да е до него, да усеща топлината му. Пак потрепери.
Ръката на Люк стисна вилицата толкова силно, че ставите на пръстите му побеляха. Едва се сдържаше да не протегне ръка и да не придърпа Карла. Искаше да я целуна, да милва гърдите й. Щеше да свали джинсите си и за първи път да погали меката й топлина, да почувства как тялото й се разтопява диво и сладостно под пръстите му.
— Толкова е красива — прошепна той. — Невъзможно е да бъде опитомена.
Карла премигна и се върна в настоящия миг от света на мечтите си.
— Какво?
За миг Люк не отвърна. Когато заговори, устните му изрекоха само половината от истината, защото другата половина бе прекалено болезнена.
— Нощта — дрезгаво рече той. — Красива е. Винаги таи омая в сърцето си. Като планините и лунната светлина остава неизменна.
Като мъжът и жената. Ти и аз.
Думите отекнаха толкова ясно в съзнанието на Карла, че тя се изплаши да не ги е изрекла на глас. Но изражението на Люк не се промени. Продължи да я наблюдава с очите на пума — светлокафяви и съсредоточени. Сякаш в него се бе вселил планински лъв, който крачи гордо в тайнствените сенки на каньоните. Люк беше свързан с непостижимата, неописуема, неразрушима реалност на самата земя.
— Като каньоните, окъпани в слънчева светлина — бавно продължи той. — Като древните пътища, които се извиват по стръмни скали, като дивата царевица, напоявана от гръмотевични бури… Земята го изисква. Затова повечето хора живеят в градове и търсят евтини вълнения. По-лесно е. Не се изисква никаква сила. Те никога няма да разберат какво означава да се взираш в каньон и да се чувстваш дълбоко свързан с миналото, да бъдеш изпълнен със слънчевата светлина на десет хиляди дни, с живот, който продължава в бъдещето като самата земя.
Люк замълча, но Карла знаеше, че той мисли за майка си, за лелите и баба си, жени, които земята беше превърнала в прах и отвяла с безжалостните ветрове. Искаше да го докосне, да го прегърне, да му каже, че земята живее в душата й, както в неговата.
— Люк…
— Задушеното е хубаво — едновременно с нея рече той. — Предполагам, че има засукано име.
Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае смяната на темата. После погледна към празната чиния.