— Говеждо по селски — призна тя.
— Говеждо по селски, а? Задушено с всякакво друго име е пак говеждо със сос.
Люк бе изключително интелигентен мъж. Имаше научна степен по изящни изкуства, получена от университета в Колорадо. Имаше също така библиотека с художествена литература и исторически книги, с които се развличаше по-често, отколкото с телевизионните програми. Въпреки това западният му акцент и лекотата, с която използваше местния жаргон, бяха подвели не един бъдещ купувач на говеда да мисли, че Люк е интелигентен и изтънчен колкото пържола на тиган.
— Говеждо по селски… — Люк усмихнато поклати глава. — Това ли искаше да приготвиш, но нямаше всички продукти?
— Проявих творчество и направих замяна.
— Така ли? Какво използва?
— Хвойнови зърна и уиски.
Люк премигна.
— Наистина?
— Толкова сигурно, колкото, че Бог е създал ябълките. В интерес на истината вече не трябва да го наричам говеждо по селски. Повече му отива задушено а ла „Рокинг Ем“. Е, по-вкусно е от варен опосум.
Усмивката му се разшири и той се разсмя. Същото направи и Карла.
— Слънчице!
Люк не усети, че е изрекъл на глас тази дума, докато не видя как зениците на Карла се разшириха и тя го погледна въпросително.
„Кого се опитваш да избудалкаш, приятелю, подигравателно се запита Люк. Ти искаш Карла да ти даде нещо повече от компания и хубава храна. Искаш всичко, което тя може да даде на един мъж.
Да. Затова ще стоя далеч от нея. Не бих могъл да преживея да виждам как светлината в очите й помръква от единственото нещо, което обичам — тази жестока земя.
Тя обича ранчото. Неведнъж го е казвала.
Ама за няколко седмици през лятото.
Тя е прекарвала тук много повече от няколко седмици. Нито веднъж не се е оплакала, че няма какво да прави или няма с кого да разговаря. По дяволите, дори не възнамерява да отиде в града през свободните дни. Ще отиде на палатка с Кеш.
Почакай до зимата. Почакай, докато времето се развали.“
Все още чуваше виковете на майка си. Не можеше да я подлага на мъчение. Обичаше я.
Единадесета глава
Нямаше никой наоколо, не съществуваше никой в света, освен Люк, който се наведе над Карла и я обгърна в своята топлина. Ръцете му се сключиха около нея, тя потръпна и също го прегърна. Нямаше нищо под краката й, нищо над главата й; въртеше се много бавно заедно с него, той я беше притиснал сладостно, около тях с бавен ритъм се разгаряше огънят, който би възпламенил света, навсякъде играеха огнени езици, всичко лумна и започна да се върти. Тя гореше…
Карла отвори очи. Бе сънувала. Едва си поемаше дъх, кожата й гореше, тялото я болеше там, където Люк я беше докосвал преди седмици…
„Страхувам се, че няма да имам сили да кажа не. Тогава ще те взема и ще те намразя…“
Зад прозореца над черните хълмове се разпукваше зората и къпеше сумрачната земя с багрите на живота.
Карла неспокойно отметна завивките и стана. Тъкмо протегна ръце за дрехите си, когато си спомни, че днес започва ваканцията й. Поглади черната риза на Люк около бедрата си и отново легна.
Не можа да заспи. Беше спала малко предишната нощ и, като съдеше по стъпките на Люк, който крачеше от спалнята през трапезарията в кухнята и обратно, той не беше спал повече от нея.
Карла лежеше и се вслушваше в звуците на къщата. Горният етаж бе тих. Люк се е изкъпал и е слязъл долу. Из цялата къща се носеше аромат на кафе. Може би той го е приготвил. Вратата на кухнята се отвори и тя чу мъжки гласове. Не различаваше думите, но знаеше, че Тен е пристигнал и се занася с Люк.
Вратата към трапезарията скърцаше по особен начин. Карла я чу много пъти през следващия час, докато се обръщаше неспокойно в леглото. Каза си, че съблазнителната миризма на шунка, яйца и гореща каша възбужда прекалено много апетита й, за да заспи. Напрягаше се да чуе гласа на Люк.
Не можеше да повярва, че малките й шеги за каубои го бяха обидили. Той се смя повече от нея. После настойчиво се взря в очите й и от това й прималя. Преди да протегне ръце към него, преди да успее да мигне дори, той стана и излезе от стаята.
О, Люк, не виждаш ли, че сме създадени един за друг, стенеше тя. С теб се чувствам по-добре. Дори с Кеш не се разбираме така. Не е нужно да говорим, защото се разбираме и без думи. Предпочитам да стоя сама, но да съм под един и същи покрив с теб, отколкото да излизам с мъже, които не ме интересуват.
Не се отдръпвай от мен, Люк. Позволи ми да ти покажа, че приличам повече на Мария Макензи, отколкото на майка ти.
Тези думи си повтаряше в унес, като съкровена молитва.