— Престани, Карла Макуин — накрая каза на глас. — Престани. Не можеш да накараш някой да те обича против волята си!
Внезапно къщата потъна в тишина. От няколко минути не чуваше никакви звуци. Вероятно работниците бяха приключили със закуската и бяха отишли на работа. Обърна се към масата до леглото. Малкият часовник й подсказа, че Кеш все още е на няколко часа път от „Рокинг Ем“. А тя нямаше какво да прави, за да мине времето по-бързо.
Карла нетърпеливо отметна завивките и стана. Няколко минути обиколя безцелно стаята и спря пред тоалетката. Прокара нежно пръсти по фино излъсканата дървена повърхност. След миг докосна малката абаносова кутия, която носеше, винаги със себе си. Бе й подарък от Люк за нейния шестнадесети рожден ден. Подозираше, че я бе измайсторил той, както бе направил и за Кеш сандъче, в което да държи камъните си.
В кутията Карла не държеше бижута. Там бе скътала най-ценното си притежание — парчето керамика, което също й бе подарил Люк. Тогава бе четиринадесетгодишна. Майка й и баща й току-що си бяха отишли от този свят.
„Намерих го в каньона Септембър, бе й казал той. Спомних си за теб. Погледни! Преди векове някоя жена е направила керамичния съд. Украсила го е, готвила е в него за семейството си, може би го е оставила на децата си или дори на внуците си. Един дек гърнето се счупило и тогава направили друго гърне, от което се хранило друго семейство, докато то също не се счупило и тогава направили ново гърне… Стар като живота кръговрат. Тежко е, но такъв е животът. Един се ражда, а друг умира.“
Парчето лежеше сгушено в дланта на Карла. Бели линии придаваха красив акцент на черната отломка. Геометричните форми сега изглеждаха безразборни, но целият съд би разкрил мотиви, за които парчето само намекваше.
Люк беше казал и това на Карла. После я беше държал в прегръдките си, докато тя плака и накрая се примири с мисълта, че родителите й никога няма да се върнат.
С треперещи пръсти тя постави малката кутия на тоалетката. Когато се обърна, телефонът на долния етаж иззвъня. Тя грабна пеньоара си и бързо изтича от спалнята.
— Ало?
— Събудих те, нали? — попита Кеш.
— Не. Откакто дойдох в „Рокинг Ем“, станах член на Отряда на ранобудните.
Кеш се засмя.
— Върни се в леглото, сестричке. Няма да мога да дойда навреме. Ще пристигна късно следобед.
— Защо?
— Джипът стачкува.
— Какво се е случило?
— Кой знае?
— Не е нужно да бъдеш толкова весел от това.
— Съжалявам, сестричке. Ще направя всичко възможно да пристигна до четири часа.
— Но тогава ще бъде прекалено късно да отидем до каньона, а тази вечер се очаква дъжд и ако не прекосим Пикчър Уош, преди да прелее, може да чакаме дни, за да го сторим!
— Съжалявам, Карла. Виж, вероятно ще мога да наема друг джип и…
— Не — прекъсна го Карла, изпълнена с чувство на вина, че се нахвърли върху брат си за нещо, което не зависи от него. — Всичко е наред. Просто горя от нетърпение да видя каньона Септембър.
— Защо не помолиш Люк да те закара? И той се нуждае от няколко дни почивка.
Мисълта да бъде сама с Люк в обградената от скали тишина на каньона беше достатъчна да ускори пулса на Карла. Бе сигурна, че ще й откаже. Правил го бе неведнъж и дваж.
— Люк е много зает — спокойно каза Карла. — Ако не измислим нищо друго, аз ще тръгна с колата. Люк ми е казвал, че не е трудно да се намери каньона, само дето е далеч. Можеш да ме настигнеш, когато оправиш заядливия си джип.
Последва тишина и Карла почувства нежеланието на брат си да тръгва без него.
— Обещай, че няма да се катериш по скалите сама! — помоли той.
— Разбира се, че няма. Нито ще спя в мокри чаршафи през гръмотевична буря — язвително добави тя.
— Ако откриеш развалини, няма да си пъхаш носа в тях, докато не дойде някой с теб?
— Кеш… — започна тя.
— Обещай ми, Карла. Чувал съм, че някои от подовете в тези развалини са страшно опасни.
Тя въздъхна.
— Кеш, аз съм на двадесет и една години. Няма да направя нищо глупаво, нито ще се осакатя. От седем години искам да видя каньона Септембър. Работя от седмици и имам само няколко свободни дни. Ще отида на палатка с или без теб. Съжалявам, ако това те разстройва. Ще трябва просто да ми се довериш.
— Какво ще стане, ако джипът не може да се поправи, или паднат дъждове и те принудят да останеш една седмица в каньона?
— Имам достатъчно запаси за две седмици? Ще взема и твоята храна.
— Ами ако завали сняг?
— През август?! — засмя се Карла. — Стига! Както знаеш, по това време на годината е по-вероятно да получа слънчев удар.
Кеш неохотно се засмя.
— Добре, добре. Но да ти кажа, сестричке, главата ми знае, че си достатъчно голяма и умна да се грижиш за себе си. Обаче сърцето ми казва да те пазя.