— Дай почивка на сърцето си. Главата ти свърши добра работа, като ме научи как да се оправям из пустошта.
— Няма ли да те е страх сама?
— А теб? — бързо попита тя.
Кеш въздъхна. За миг настъпи тишина, после той меко каза:
— Добре. Ще те настигна веднага щом мога.
— Благодаря ти, Кеш.
— За какво? — промърмори той. — Така или иначе щеше да отидеш, независимо дали ми харесва, или не.
— Все пак ти благодаря.
— Ти си голямо момиче, Карла. Просто ми трябва малко време да свикна с това. Прегръщам те.
— И аз теб.
Усмихната Карла затвори телефона. Усмивката й скоро угасна. Истинската причина да се запъти към каньона сама бе, че нямаше вяра в себе си. Боеше се, че ако остане още една нощ в ранчото, ще каже или ще направи нещо, за което ще съжалява до края на живота си.
Нещо като „Обичам те, Люк“.
Тридесет минути по-късно Карла вече се беше измила, облякла и търсеше подходящо място да остави бележка за своенравния джип на Кеш. Накрая я сложи на чешмата в кухнята, защото знаеше, че първото нещо, което прави Люк в края на деня, е да се измие за вечеря.
— Идвам, по дяволите! — промърмори Люк. Телефонът настойчиво звънеше.
Уж бе се върнал, за да провери дали Карла е направила кафе, но знаеше, че това е лъжа. Идваше да я види, преди да замине. Но бе закъснял, в противен случай нямаше да се чува проклетият звън. Според него бе иззвънял четиринадесет пъти. Ядосано вдигна слушалката и изръмжа:
— Какво?
Кеш тихо подсвирна.
— Кой те е бутнал в купчина тор?
— Кеш? Какво, по дяволите, правиш? — попита Люк. — По това време с Карла трябваше да забивате колчета в каньона.
— Кажи го на смахнатия ми джип.
— По дяволите! Къде си?
— До Боулдър.
— Кеш, какво…
— Слушай — прекъсна го Кеш. — Хвани се за нещо, приятелю, защото аз съм в Боулдър, а Карла не е тук, нито ще дойде. Тя е на път за каньона.
— Сама?
— Да.
— За Бога, защо й позволи да направи подобна глупост!
— Хей, Люк — високо каза Кеш. — Май пак са те блъснали в прясната купчина. Карла, малката ми сестра, помниш я, нали? — Люк изруга. — Да, така си и мислех — продължи Кеш. — Тя е на двадесет и една години. Дори да бях в ранчото, нямаше да успея да я спра. Тя може и да е малката ми сестра, но вече не е дете. Достатъчно голяма е да прави каквото иска. — Люк понечи да заговори, но Кеш още не беше свършил. — Разбра ли това, Люк? Карла е момиче само в нашите спомени. И така, слушаш ли ме или си…
— Ти си глупак, Кеш Макуин — тихо рече Люк.
— Не. Аз съм комарджия, което е съвсем друго. Въпреки това бих предпочел Карла да не прекарва много време сама в местността, към която се е запътила.
— Според теб колко време ще ти трябва да оправиш проклетия си джип?
— Очаквам една част от Лос Анджелес. Веднага щом дойде, се качвам зад волана и потеглям.
— Кеш, по дяволите…
— Приятно пътуване, Люк.
В продължение на една дълга минута Люк се взира в безмълвния телефон. После тръшна слушалката и тръгна да търси Тен.
Дванадесета глава
Малкият джип на Карла подскочи и се хлъзна през един от безбройните потоци, които пресичаха неравния път. Тя натисна спирачките. Намираше се пред разклон, който сякаш не водеше наникъде. Отгърна картата. Откри само криволичещата линия на пътя към ранчото. Един-единствен път на югоизток през земята на горското стопанство, която „Рокинг Ем“ ползваше, за да пасе добитъка. Край на стопанството слагаше начупена линия скали на цели километри. Земята бе прорязана от малки и големи каньони, през които целогодишно течеше вода. Един от тях беше Септембър.
Един бърз поглед към компаса увери Карла, че се движи във вярна посока. Слезе от джипа, протегна се и погледна небето. Според прогнозата във Фор Корнърс се очакваха леки превалявания с изгледи за силен дъжд по залез-слънце. В момента по сияйното сапфирено небе се носеха големи армади облаци. Цветът им варираше от ослепително бяло до наситено сиво-синьо. Вещаеше дъжд.
Високите възвишения на север вече бяха обвити от облаци. Дъждовните бури ухажваха планинските върхове, където рядко стъпваше човешки крак. На юг, по начупената от каньони и скалисти хребети земя, се разстилаха облачни сенки. В далечината се виждаха дебели сиви порои гръмотевичен дъжд, забити в земята в единия край и увенчани с кипящи бели талази в другия.
Усмихната от вълнението, което се надигаше у нея при мисълта, че най-после наближава каньона, който от седем години я преследваше в мислите й, Карла се качи в малкия джип и продължи по пътя, вдигайки скромна опашка от прах.