Люк чу този звук и разбра, че е твърде късно да се тръгва за града. Бе станало късно в мига, когато Карла заговори за любовната нощ.
„Докоснах слънцето“.
Значението, което тя придаваше на отдаването си, го обезоръжи. Чувстваше се като крадец, който й бе отнел нещо изключително, което не може да й върне никога. Не чу нито дума в укор или обвинение, макар че той би трябвало да поеме отговорността върху себе си; Той бе човекът с опит, а не тя. Той знаеше как неизбежно свършват целувките. Вината бе негова.
Не бе се спрял.
Люк нежно придърпа Карла от гънките на спалния чувал в обятията си. Не намираше думи, с които да опише чувствата си. Искаше да й каже, че признанието й го бе изпълнило с гордост и смирение, но уви! Мигът бе безвъзвратно отлетял.
— Радвам се, че съм ти доставил удоволствие — дрезгаво рече Люк. — Ако можех, бих се върнал назад, но и аз искам да ми остане преживяното от вчера. Това се случва толкова рядко, слънчице. Страшно рядко.
Карла го прегърна. Допирът до топлата й кожа го изпълни с желание и болка. Той я притисна, приглади с ръка косата й, съзнавайки с радост и тъга, че тя го беше докосвала така, както никоя друга жена, беше го издигнала до слънцето, беше споделила с него пламтящия център на самия живот.
А той не можеше да я притежава отново.
Не биваше да я притежава. Заради нея и заради себе си. Той не беше подходящ за нея. Какво би правила една съвременна жена в ранчо, където времето е спряло и държи жените в плен, сломява ги. Карла беше прекалено великодушна и красива, за да бъде унищожена по този начин. Заслужаваше повече, отколкото й бе дал. Заслужаваше да бъде обичана, закриляна, уважавана… Слънчевата светлина в един свят, който тънеше в непрогледен мрак.
Петнадесета глава
Няколко седмици по-късно Карла все още се задъхваше при спомена за онази сутрин в каньона Септембър. Люк й даде толкова много, без да вземе нищо за себе си. Нито й позволи да му даде нещо в замяна. Когато се успокои достатъчно, за да си поеме дъх, той стана и излезе в дъжда. Остави я сама с ехото на молбата, която й бе прошепнал.
„Не прави отново това с мен, слънчице. Моля те. Недей.“
Люк направи всичко възможно никой от тях да не се изкуши отново да посегне към слънцето. По цял ден работеше навън, ставаше преди изгрев и рядко се връщаше в голямата къща преди десет вечерта. По време на ядене говореше с Карла само ако се налагаше или вежливостта го изискваше. Иначе мълчеше.
Прекосяваше стаята, за да избегне допира с нея.
Отначало Карла мислеше, че преднамереното му отдалечаване ще премине, че той ще си позволи да разговаря с нея, да я докосва. Уви! Часовете станаха дни, а дните — седмици. Люк не отстъпваше. Разви невероятна изобретателност и умело я отбягваше. Ден след ден странеше от нея, докато времето, което тя трябваше да прекара в „Рокинг Ем“, изтече.
Отбягваше я дори в нейния последен ден в ранчото. Беше определено на другия ден да си тръгне от „Рокинг Ем“. Щеше да обърне гръб на мечтите си и мъжа, когото обичаше.
Защо Люк дори не разговаря с мен? Не знае ли, че го обичам? Не знае ли, че не приличам на майка му и лелите му? Защо не иска да даде шанс и на двама ни?
Довечера трябва да говоря с него. По някакъв начин трябва да го накарам да разбере. Не мога да замина, сякаш случилото се в каньона е бил само сън, а сега съм будна и изпълнена с болка…
Звукът на яденето, което завря на печката, изтръгна Карла от нещастните й мисли. Изключи котлона и започна да го мие. Той гневно изсвистя при допира на гъбата. Когато свърши, задната врата се тръшна и в тишината проехтяха стъпки на обути в ботуши нозе.
Карла се обърна с надежда, която не можа да прикрие, както не успя да скрие и разочарованието, че бе Тен, а не Люк. Поздрави го с усмивка и се опита да забрави нещастието си, както правеше винаги, когато наоколо имаше други хора. Но аматьорството не й се отдаваше. Издаваше я усмивката й.
— Здрасти — каза тя. — Тази вечер няма нищо тежко за вдигане от печката.
— Тогава ще си открадна чаша кафе — рече, като я наблюдаваше внимателно.
— Нещо не е наред ли? — попита тя.
— Тъкмо се канех да ти задам същия въпрос.
— Всичко е наред. Вечерята ще бъде готова навреме и ще е достатъчна да нахрани цяла армия.
— Нямах това предвид. — Тен се поколеба, тихо изруга и каза без заобикалки: — Изглеждаш нещастна.
— Винаги съм нещастна, когато напускам „Рокинг Ем“ — отвърна тя, като полагаше всички усилия гласът й да остане равен. — Помниш ли? Преди редовно припадах, когато наближаваше времето да се връщам в Боулдър.