— Тогава ходеше на училище. Сега защо се връщаш?
— Ще помагам на Кеш да се бори с доктората си. Той е факир на карти и копаене на скали, но пишещите машини не са по вкуса му.
Тен понечи да каже нещо, помисли и вдигна рамене.
— Ще ни липсваш.
— Благодаря. — Непролети сълзи опариха клепачите й. Тя импулсивно прегърна Тен. — Вие също ще ми липсвате.
Когато той обви ръце около нея и я повдигна от пода в мечешка прегръдка, задната врата отново хлопна.
— Остави я.
Карла замръзна, като чу тона на Люк и понечи да се дръпне от Тен. Той обаче я задържа. После с презрително мълчание я спусна на пода, освободи я и се обърна към Люк.
— Нещо не е наред ли, шефе?
Карла премигна. Беше разбрала, че Тен използваше думата „шефе“, когато смяташе, че Люк не е във форма.
— Вечерята е готова — бързо каза тя на Люк. — Ще сложа още една чиния. Не те очаквах.
— Веднага разбрах това — хладно рече Люк, — когато влязох и видях, че упражняваш новонаучените техники. Чуй един съвет, момиче. Тен не обича да бъде спъван и свалян на пода повече от мен.
Язвителните думи завариха Карла напълно неподготвена. След като се върнаха, Люк беше учтив с нея, внимателен и хладен. Нито с поглед, нито с думи беше загатнал за това, което стана между тях, а сега казваше, че тя му се е хвърлила в ръцете и той е нещастен от резултата.
— Говори за себе си, шефе — рече Тен, гласът му беше толкова хладен, колкото на Люк. — Ако Карла е в настроение да ме спъне, ще падна на пода, по какъвто начин пожелае тя.
— Нямах това предвид, когато го прегърнах — нещастно рече Карла, като наблюдаваше пребледняла двамата мъже.
— По дяволите, знам това, скъпа — каза Тен, без да сваля поглед от Люк. — Шефът е този, който загрява бавно, когато става въпрос за теб.
— Не си прави шеги. Тя може да изглежда невинна като…
— Ако кажеш още нещо — рязко го прекъсна Тен, — ще съжаляваш.
— О? Предполагам, че ти ще ме накараш да съжалявам? — попита Люк.
— Няма да се наложи. Ще погледнеш в огледалото и ще започне да ти се повдига.
Сдържаната увереност на Тен подейства по-силно от удар. Люк затвори за малко очи. Когато ги отвори, те вече не бяха свирепи и блестящи, а изпълнени със сенки. Тен тихо измърмори някаква закана, но и двамата трябваше да прекратят двубоя си. През отворената врата се чуваха работниците, които се събираха в двора.
— Намери си някой друг да те напердаши, както заслужаваш, Люк — тихо каза Тен. — Прекалено много те обичам, за да те натупам с удоволствие.
— Върви да си измиеш лицето, скъпа, или ще трябва да отговаряш на много въпроси за тези сълзи — обърна се той към Карла.
Тя избяга, без да продума.
Когато се върна, вечерята беше сервирана, а Люк не се виждаше никъде. Тен я погледна и насърчително й се усмихна.
— Казах ви, че се гласи, за да ни впечатли — каза той на всички. — Хубава работа си свършила, скъпа. Изглеждаш достатъчно добре, за да ядеш.
— Значи да се радвам, че вече си на втората порция — каза тя и се усмихна в отговор.
Само Тен забеляза, че усмивката на Карла едва се задържаше на лицето й. Стана, издърпа стол и с непринудена грация й помогна да седне.
— Благодаря — каза Карла, като го погледна в сивите очи, а когато той се наведе над нея, тихо добави: — Ти си добър човек, Тен. Не разбирам защо някоя жена още не ти е сложила хомота.
— Една го направи — промърмори Тен, докато сядаше до нея. — Беше урок и за двама ни.
— Хей, старши — каза Коузи, като посочи с палец към мястото на Люк. — Шефът се върна рано днес. Да го изкарам ли от хамбара да яде?
— Зависи дали имаш достатъчно смелост.
Коузи се поколеба.
— Искаш да кажеш, че работи?
— Да.
— Превръща големи трупи в малки трески?
— Да.
— Вратата заключена ли е?
— Да.
Коузи се настани по-удобно в стола.
— За себе си ли ще задържиш тези картофи или ще ги споделиш с работниците, които вършат истинската работа?
Леко усмихнат Тен подаде картофите.
— За какво си говорите двамата? — попита Карла.
Старшият се поколеба, после вдигна рамене.
— Когато облаците се сгъстят над Люк, той отива в своята работилница и се заключва. Нали знаеш леглото, тоалетката и масата в стаята ти?
— Опитвам се да измисля начин да измъкна спалнята от къщата, когато заминавам — призна тя. — Никога не съм виждала и толкова красиви мебели.
— Люк ги направи преди три години. Цяло лято ги майстори до късно през нощта, а всеки ден от сутрин до вечер работеше в ранчото. След няколко седмици изглеждаше ужасно, затова реших да налея малко разум в главата му. — Тен мрачно поклати глава. — Това е грешка, която няма да направя втори път. По-скоро ще вляза в двубой с притисната до стената пума, отколкото да се разправям с Люк, когато се е затворил в работилницата.