Апетитът на Карла напълно изчезна, когато чу думите на Тен. Преди три години се беше предложила на Люк с нещастни последствия и за двамата.
Съжалявам за тази нощ, както не съм съжалявал за нищо друго в моя живот.
Значи се бе заключил в своята работилница и бе превъзмогнал чувствата си, създавайки един изключителен комплект мебели за спалня, който после бе сложил в стая, която никой не използва. Преди три седмици тя отново се предложи на Люк… И когато свърши, той прошепна: „Моля те не прави това отново с мен“.
Сега Люк отново се беше заключил и нямаше да излезе, докато Карла е в „Рокинг Ем“. Бе сигурна в това, както и че не възнамеряваше да седи със скръстени ръце. Обичаше Люк прекалено много, за да си отиде и да се преструва, че между тях не се е случило нищо.
— Не прави това, скъпа — много тихо каза Тен, за да го чуе само Карла. — Недей да започваш с Люк боя, който сам търси. И двамата ще съжалявате.
Карла вдигна глава. Тя се взираше в Тен, изненадана от факта колко точно беше прочел мислите й.
— Но аз го обичам — прошепна тя.
— Това само те прави по-уязвима.
— Люк се върна рано днес. Може би искаше да разговаря с мен. Може би той… — Таеше надежда, която не можеше да изрече с думи.
Може би искаше да ме помоли да остана.
Останалата част от вечерята премина като насън за Карла. Преструваше се, че яде, но само ровеше храната в чинията си. Даваше си вид, че слуша, но мислите й неудържимо се въртяха, докато се опитваше да намери изход и да преодолее отказа на Люк да разговаря с нея.
След вечеря, когато масата беше прибрана и кухнята безукорно почистена, Карла отиде в стаята си и се залови с неприятната задача да си приготви багажа. С надежда да го примами да излезе от хамбара, тя изнесе багажа си навън и шумно започна да товари всичко в своя джип. Беше й трудно — имаше опасност да завали дъжд, затова натъпка всичко на предната седалка в тясната кабина.
Никой не излезе от хамбара, докато Карла нареждаше и пренареждаше кутиите в малкото пространство. Мъжете, които надникнаха от спалните помещения и предложиха да й помогнат, получиха любезен отказ. Тя многократно влиза и излиза без нужда, разтакаваше се колкото може повече, но накрая нямаше повече оправдания да се мотае в двора и да хвърля изпълнени с надежда погледи към хамбара.
Качи се горе и бавно си взе един душ, като се надяваше, че щом не е долу, Люк ще се почувства свободен да влезе в къщата. В мига, в който излезе от банята, разбра, че той не се е върнал от хамбара. От кухнята не се чуваше никакъв шум. Беше настъпила тишина, мрак, чуваше се само далечен пукот на мълния.
Люк, не ме отпращай така, без нито една дума, с пълно мълчание. Обади ми се. Дай ми шанс.
В отговор проехтя само една лятна гръмотевица.
Карла отиде до тоалетката, отвори кутията, която Люк беше резбовал за нея и извади керамичното парче. Беше хладно, твърдо и гладко, сякаш времето се беше сгъстило в ръката й. Дълго стоя неподвижна, вливайки в древната глина живата топлина на своето тяло. Държеше отломъка, сякаш бе талисман срещу най-дълбоките й страхове. Накрая нежно го постави обратно и сложи кутията в несесера си.
Чаршафите бяха хладни като индианска тъкан. Карла лежеше между тях и чакаше да чуе стъпките на Люк нагоре по стълбите.
Ала първо дойде бурята, внезапен, помитащ тътен, възседнал силен вятър. Карла се вслушваше във всички шумове — високото виене на вятъра и плътният отговор на мълниите, внезапното изтрещяване на светкавица и барабаненето на дъжда. Дочу стъпките на Люк, който се качваше по стълбите. Мина край вратата, без да спре. Звукът от душа се сля с падането на дъжда. После и душът, и дъждът спряха неочаквано. В тихите промеждутъци между екота на отстъпващите мълнии проскърцването на дъските на пода подсказа на Карла, че Люк непрекъснато сновеше от спалнята в банята и обратно.
Карла лежеше и слушаше със стиснати отстрани ръце, цялото й съзнание бе завладяно от безмълвна молба: „Ела при мен, Люк. Веднъж, само още веднъж, не можеш ли да дойдеш при мен?“
Стъпките тръгнаха по коридора и отминаха спалнята й, след толкова кратко колебание, че тя не беше сигурна дали това не беше плод на въображението й. Стълбите изскърцаха и й подсказаха, че той отиваше в кухнята.
Отдалечаваше се от нея.
Тя продължи да чака, но стъпките не се върнаха! Обзе я гняв толкова внезапно, колкото бурята, която се беше извила над земята. Рязко отметна завивките и стана, трепереща, изпълнена с решимост. Ще го накарам да ме изслуша.