— Помисли, за това, когато си отида — рече Карла, докато целуваше клепачите и скулите му, вкусвайки следите на страстта по влажната му кожа. — Помисли за това и си спомни какво изпита, когато те любех. Тогава ела при мен, Люк. Аз ще те чакам, ще те обичам.
Шестнадесета глава
— Няма ли най-сетне да сложиш край на тази глупост и да му се обадиш? — попита Кеш от коридора в апартамента на Карла. В гласа му, както и в погледа, който и хвърли, имаше раздразнение и загриженост.
Карла вдигна поглед от загадъчното керамично парче в дланта си към тоалетката, където безмълвно стоеше телефонът, който не беше звънял от десет седмици. Бавно се взря в тъмносините очи на Кеш, когато той влезе в спалнята й. Нямаше я обичайната непринудена усмивка, челюстите му изглеждаха стиснати с искрена войнственост. Непокорната, изсветляла от слънцето кестенява коса беше сресана настрани, което подчертаваше естествената й чупливост.
— На кого да се обадя? — попита тя.
— На Дядо Коледа — отвърна Кеш.
— Малко е рано за Коледа.
— Наближава Денят на благодарността, а ти си вкъщи от края на август.
Тънките пръсти на Карла се свиха около керамичното парче. Не каза нищо. Можеше да брои толкова добре; колкото брат й. Дори по-добре. Знаеше точно деня, в който беше забременяла — последния ден в „Рокинг Ем“, когато рискува всичко при последното хвърляне на заровете.
И загуби.
— Е? — попита Кеш.
— Какво?
— Кога ще се обадиш на Люк?
Карла много внимателно постави отломъка на дъното, затвори капака и сложи кутията на тоалетката.
— Няма да се обадя.
— Какво?
— Няма да се обадя на Люк. От седем години преследвам клетия човек. Не мислиш ли, че е време да го оставя на спокойствие?
Кеш смутено прецени изражението на сестра си. Карла бе пораснала от началото на лятото. Въпреки че не беше казала нищо конкретно, тъгата, която се четеше в усмивките й, подсказваше, че лятото не беше минало според очакванията му. Не знаеше защо.
— Люк те харесва от години, но ти бе прекалено млада — както обикновено без заобикалки каза той. — Когато порасна достатъчно, той вече беше свикнал да те отблъсква. И което е по-лошо, има глупавата идея, че „Рокинг Ем“ унищожава жените, а той обича ранчото така, както повечето мъже обичат жена. Затова му дадох печеливши карти и те изпратих да готвиш през лятото в „Рокинг Ем“, където той би могъл сам да се убеди, че ти няма да се свиеш и да плачеш, само защото не можеш да си правиш ноктите на две седмици.
Изненада измести тъгата от лицето на Карла.
— Ти ли ме нареди така с онази игра на карти?
— Мислех, че лятото ще даде и на двама ви шанс да се опознаете като възрастни хора, без да бъда около вас да ви напомням за годините, когато ти беше малко момиче с плитки, хлътнало по един мъж, който беше достатъчно голям и свестен, за да държи ръцете си в джобовете!
— Подейства — спокойно рече Карла. — Не беше около нас да ни напомняш.
— Дяволски е подействало. Отново сме там, където бяхме преди години — виждаме се с Люк в Уест Форк да играем карти и да пием бира и той ми задава заобиколни въпроси как си, дали излизаш с някого и дали харесвам мъжете, които водиш вкъщи.
Карла затвори очи, за да не види Кеш, че думите му я изпълниха с голяма надежда. Тази надежда беше толкова безразсъдна, колкото седемгодишният й копнеж по мъж, който не я обичаше.
— Люк пита само от учтивост — тихо рече Карла, за да скрие болката си. — Ако наистина искаше да знае какво става с мен, щеше да вдигне телефона и сам да ме попита.
— Това му казах и аз, когато ме пита последния път.
Тя тъжно се усмихна.
— А телефонът не е звънял, нали?
— Затова го накарай да звънне. Обади му се ти.
— Не.
Думата беше изречена тихо, непоколебимо.
— Тогава ще му се обадя аз.
— Моля те, Кеш. Недей.
— Кажи ми една основателна причина, поради която не трябва да го правя.
— Аз не искам да се обадиш.
— Това е чувство, а не причина. Кажи ми една причина, Карла. Омръзна ми да гледам как хората, които обичам, са ни живи, ни умрели. Очаквах да има сватба в края на лятото, а не проклето погребение.
Един поглед към лицето на Кеш подсказа на Карла, че нямаше да спечели този спор. Непринудената усмивка и топлият смях на брат й скриваха една желязна вътрешна същност, която беше толкова дълбока и твърда, колкото тази на Люк Макензи.