Люк се бе натъкнал на останки от времето на Колумб.
Побиха го тръпки.
Сред камънаците гореше малък огън и тънка струйка дим се виеше към облаците.
Той тръгна към руините, както беше направила и Карла преди него.
Откри я сред развалините, седнала в една порутена стая без таван. Стените бяха достатъчно запазени, за да служат като заслон срещу пронизващия вятър. Малкият огън, който бе наклала, просветваше като слънчев лъч в здрача. Тя се взираше в огъня, стиснала юмруци. По страните й, подобно на сребриста роса, бавно се стичаха сълзи, които изпълниха Люк с болка.
— Наближава буря — пророни той с дрезгав от вълнение глас. — Не трябва да оставаш тук. Няма къде да се скриеш. Защо не дойдеш с мен?
Карла се извърна бавно и погледна мъжа, чието дете носеше в утробата си.
— Не, благодаря — учтиво рече тя. — Не искам да ти се натрапвам.
— Това е нелепо — рече той. — Знаеш, че винаги си добре дошла в „Рокинг Ем“.
— Недей!
— Какво недей?
— Да лъжеш. Не съм добре дошла в „Рокинг Ем“ и двамата знаем това. Ти с облекчение се събуди и видя, че ме няма.
Гърлото му се сви и настъпи тишина, докато тя го наблюдаваше със синьо-зелените си очи, които бяха потъмнели повече от друг път. Тогава устните й се извиха в горчива усмивка, по-тъжна от всички, които бе виждал през живота си.
— Не се тревожи, Люк. Няма да ти се хвърля отново на врата. Най-после пораснах. Толкова се уморих да ме отблъскваш, колкото си уморен и ти. — Тя внезапно се засмя.
Люк трепна, но тя не видя реакцията му. Беше отворила длан и се взираше в древно керамично парче. Той не издържа и й зададе единствения въпрос, който можа да си позволи.
— Тук ли го намери?
Карла леко потръпна и замълча. Когато Люк се зачуди дали ще отвърне, тя проговори с безизразен глас.
— Ти ми го даде преди седем години. Аз го върнах пак тук, където му е мястото. Кръгът се затвори.
Сякаш земята се продъни под Люк. В миналото непоколебимо бе вярвал, че Карла ще се върне в „Рокинг Ем“ при него и ще донесе със себе си слънчева светлина, смях и спокойствие. Тайно бе разчитал на това, пазеше спомените си подобно на скъперник, който с блеснали очи брои своето злато. Знаеше, че ще дойде денят, когато ще вдигне поглед и ще я съгледа до себе си, изпълнена с безпределна любов.
Изпита непоносима болка.
Карла се беше върнала, но не при него.
Отново се канеше да си отиде.
И никога нямаше да се върне.
— Ще продам ранчото.
Шокирана, тя вдигна глава. Болката, която съзря в очите му, я прониза.
— Но… защо?
— Знаеш защо.
Карла печално въздъхна и отново се обърна към огъня, разбрала, че няма никаква надежда. Всичките й мечти, цялата й любов, всичко рухна.
— Кеш не трябваше да ти се обажда — дрезгаво промълви тя. — Обеща ми да не го прави до Коледа.
Пръстите й се свиха около керамичното парче. Припомни си целта на идването си в каньона. Вдигна ръка, за да хвърли древния отломък в огъня.
— Не! — изкрещя Люк и светкавично се спусна, сграбчи в своята длан стиснатия й юмрук, принуждавайки я да задържи подаръка му. Бавно коленичи пред нея и въпреки съпротивата, поднесе ръката й към устните си.
— Не ме напускай, слънчице — изрече той, обсипвайки нежните й пръсти с целувки. — Остани при мен! Обичай ме…
— Пусни ме да си отида, Люк — с треперещ глас рече Карла. — Не мога да понеса да бъда бреме за теб. Не мога да понеса мисълта, че единствената причина, поради която въобще дойде при мен, е, че Кеш ти е казал, че съм бременна.
— Бременна?!
Тъмните зеници на златистите му очи се разшириха от изненада. Той бързо разкопча якето й.
— Той не ти ли… — Гласът на Карла секна, когато силните ръце на Люк се плъзнаха по корема й, за да открият някаква промяна, която беше настъпила с тялото й за четири месеца бременност.
— Боже мой… — заповтаря Люк с треперещ от щастие глас.
Ръцете му бавно обхождаха тялото й. Не бе в състояние да проговори.
— Кеш не ти е казал, така ли? — прошепна Карла.
Люк поклати глава.
— Тогава защо, защо дойде тук?
Тръпнещ, той си пое дълбоко дъх и отвърна:
— Трябваше.
Карла го наблюдаваше колебливо. Страхуваше се да мисли, да се надява.
— Не разбирам…
— Полудях, когато Кеш ми каза, че си тръгнала към „Рокинг Ем“. Знаех, че си тук. Надявах се… Толкова много се надявах да се върнеш при мен. Каза ми, че ще оставиш моя подарък тук и никога няма да се върнеш. Кръгът се бил затворил. Какво имаше предвид? Да си отидеш и никога да не се върнеш?