Карла бавно кимна.
Люк затвори очи и се помъчи да се овладее.
— Бях се заклел никога да не принасям в жертва на „Рокинг Ем“ съпругата и децата си. Знам какво прави с жените тази земя. Разказвали са ми за това, сам го преживях, когато бях много малък… — Люк бързо си пое дъх. — Винаги, когато те поглеждах, си спомнях тази жестока истина — прошепна той. — Трябва да имам или ранчото, или теб. Затова те отблъснах, макар да жадувах да се върнеш. Докато не бе се върнала, можех да имам и теб, и „Рокинг Ем“. Разбираш ли?
Карла се опита да заговори, но сълзите я задушаваха.
— Не плачи — прошепна той и нежно я целуна, сякаш искаше да изпие цялата мъка от устните й и да я освободи от болката. — Всичко е наред. Когато разбрах, че никога няма да се върнеш отново при мен, направих своя избор. Ще продам ранчото. Мога да живея без „Рокинг Ем“, но не и без теб.
Люк повдигна брадичката й и я погледна в очите.
— Къде искаш да живеем, след като се оженим?
— В „Рокинг Ем“.
За миг по лицето му просветна надежда, после поклати глава.
— Никога няма да поискам това от теб.
— Нали ми вярваш, че те обичам?
— Не може да има друга причина за всичко, което направи за мен. Даде ми толкова много, а поиска толкова малко и не го получи. Съжалявам за това, мила. Толкова съжалявам… Заслужаваш много повече.
Карла притегли главата му и му върна нежните целувки, които й беше дарил.
— „Рокинг Ем“ е част от теб — прошепна между целувките тя. — Ако не обичах ранчото, нямаше да обичам теб. Не и истински. В началото бях по детски увлечена по теб. Харесвах те. Бях очарована от мъжествеността ти. Но това не беше любов. Сега обичам ранчото и теб. — Карла изведнъж се усмихна, сълзите в очите й проблеснаха като изумруди на слънчева светлина. — Приемам те заедно с „Рокинг Ем“.
— Слънчице, искам да бъдеш щастлива. Сигурна ли, че няма да съжаляваш за жертвата?
— Както съм сигурна, че съм бременна.
Люк затвори очи.
— Щастлива ли си?
— Че съм бременна?
Той я погледна.
— Да.
— О, да… — прошепна Карла и стисна ръцете му. — А ти?
— Аз не мога да изразя това, което чувствам… Нямам… думи. — Наведе се и целуна ръцете й. — Когато си отиде, аз се затворих в хамбара и направих люлка, креватче и люлеещо се конче за детето, което никога нямаше да имам. После направих… люлеещ се стол, за да можеш ти… да… — Гласът му секна. Опита се да проговори, но се чу само дрезгав шепот. — Гледах стола… и мечтаех за теб… с нашето бебе на ръце… но знаех, че никога… никога…
Люк се вгледа смутено в ясните очи на Карла. Почувства как нещо в него просветна като първите лъчи призори, преобрази го, освободи го от мрака на миналото, даде му надежда за бъдещето… Усещането бе по-красиво от всичките му мечти. Искаше да й опише видението си — момиченце с тъмна коса, златисти очи и ослепителната усмивка на майка си, момче с умели ръце, синьо-зелени очи и естествената сила на баща си, мъж и жена, които споделяха щастието, което им бе подарила съдбата.
За Люк всичко бе тъй ясно, реално изпълнимо, без въпроси, без съмнения. Искаше да сподели чувствата си с Карла, да я накара да повярва, че любовта им е прогонила завинаги самотата и тъгата. Сведе устни над нейните и промълви съкровените думи:
— Обичам те, слънчице!