Кеш и Люк не млъкваха, непрекъснато се шегуваха. В края на играта Карла бе задлъжняла да готви на Кеш цялото лято.
На Люк му бяха останали само седемдесет и пет цента. Карла открито поддържаше брат си и се радваше, че Люк губи. Той заложи и последните си монети.
Неочаквано обаче ходът на играта се промени. Люк започна да печели и полека-лека си върна загубеното. После решително заложи всичко. Спечели! Карла му доливаше шампанско с тайната мисъл да го напие. На Кеш му бе останала само петцентова монета. Той я заложи.
Люк откри картите си — имаше двойка седмици и деветка. Кеш възкликна от възмущение и хвърли своите, без да ги покаже.
— Какво? — не повярва на очите си Карла. Посегна към картите на Кеш, при което брат й леко я перна през пръстите.
— Недей! Знаеш правилата. За да видиш картите, ти е нужно цяло състояние, а вече си разорена.
— Не мога да повярвам, че не успя да победиш една мизерна двойка седмици — промърмори Карла, но отдръпна ръка.
— Забравяш деветката — каза Люк.
— Лесно е да забравиш толкова малко нещо — въздъхна тя.
— Е — подхвана Люк, — нямаш късмет, Кеш. Загуби всички вечери, които трябваше да ти готви Карла. Намирам сделката за изключително изгодна.
Последва мълчание. Накрая Кеш се усмихна.
— Ще трябва да й плащаш надници — подхвърли той.
— Същите, каквито плащах на последния готвач. Но ще трябва да поддържа и къщата. Залагам всичко на масата за това. Едно раздаване. Победителят взима всичко.
— Какво ще кажеш, сестричке?
— За кое?
— Люк е съгласен да заложи всичко, ако приемеш да станеш готвачка и икономка на „Рокинг Ем“.
— През лятото не си на лекции, нали? — попита Люк.
Тя кимна. Последните три години бе зубрила денем и нощем, само така можеше да оправдае отсъствието си от „Рокинг Ем“ през лятото, което иначе прекарваше в ранчото.
— Можеш да започнеш следващия уикенд и да продължиш до края на август. Почти сто дни — небрежно каза Люк. — Стая, храна и надници като на всеки наемен работник.
Карла погледна Кеш. Той й се усмихна насърчително. Опита се да отклони изпълнението на облога. Беше замаяна от шампанското.
— Ще ми стискаш ли палци? — попита брат си.
— Да.
Карла си пое дълбоко дъх.
— Играйте.
Кеш се обърна към Люк.
— Пет карти, без чистене, без теглене.
— Става — рече Люк.
В настъпилата тишина шумът от разбъркването на картите звучеше като плющене. Картите плясваха върху масата една след друга. Двамата си разменяха обичайните реплики и дискретно разтвориха и разгледаха картите си. Лицето на Люк бе непроницаемо. Той обърна своите.
— Едно асо… и нищо повече. Нищо!
— По дяволите… — изруга Кеш и бързо събра всички карти в безформена купчина. — Тази вечер имаш страхотен късмет, Люк. Падна ми се само едно вале.
За миг настъпи тишина. Тогава Люк избухна в смях. Когато се обърна и видя смаяното лице на Карла, изражението му се промени.
— Щом се почувстваш самотна — внимателно каза той, — ще ти позволя да развалиш облога. Без подозрения и съжаления.
— Какво?
— Жените мразят „Рокинг Ем“ — продължи Люк. — Съмнявам се, че ще издържиш и три седмици. Колежът те е превърнал в градско чедо. Два уикенда без ярки светлини и ще започнеш да хленчиш и въздишаш както правеха всички момичета досега. Човек може да напише книга за това.
Да хленчи и да въздиша?!
— Ще съжаляваш за думите си!
— Съмнявам се.
— А аз не. Ще видиш.
Ленивата усмивка на Люк накара сърцето на Карла да забие два пъти по-бързо.
— Само едно нещо трябва да запомниш, мила.
— И какво е то?
— Аз хапя.
Трета глава
Какво, за Бога, правеше тук?
Карла се движеше по запуснатия път, чиито криволици водеха към ранчото „Рокинг Ем“. Наоколо с пищно великолепие се простираше Фор Корнърс, дива и необитавана местност. Тя обожаваше природата. Отсъствието на хора не я тревожеше. Съмняваше се в здравия си разум, защото се бе запътила към дома на Люк Макензи и предстоящата среща я изпълваше с трепет.
Не можеше да отрече, бе красавец.
В ушите й още звучаха думите на брат й:
„Не се отчайвай, Карла. Люк ще се държи добре с теб, както с всеки от другите работници в ранчото. Ще се справиш.“
— Много мило от твоя страна, Кеш — промърмори Карла. — Направи ми безценна услуга.
Всъщност не беше истински разгневена, макар да съзнаваше, че се забавлява със затрудненото положение, в което бе изпаднала. Поведението му, според нея, бе типично за всички по-големи братя — закачливо и едновременно с това покровителствено, изпълнено с обич. Бе готов да я глези и да й угажда и не бе негова вината, че й се налагаше да шофира по каменистия път. Тя бе предложила залога, който сега трябваше да издължи.