Тя го последва надолу. Той пристъпваше леко, с пружиниращи стъпки. Носеше синя работна риза и избелели джинси с кожен колан. Имаше фигура на атлет. По ботушите му се забелязваха следи от стремена и шпори.
На долния етаж бе разположена кухнята. Подът бе застлан с груби плочи. Като се вгледа внимателно, Карла забеляза, че за да добие вярна представа за цвета им, й е нужна кофа вода и парцал. Няколко кофи, поправи се наум.
— Как искаш да организираш свободното си време?
— Какво?
Люк бавно вдигна поглед към лицето й.
— Свободното ти време. Искаш ли да работиш по шест дни и да имаш един почивен ден, или предпочиташ да работиш без почивка, за да събереш няколко дни и да си вземеш малка ваканция?
— Ще ги събирам — бързо отвърна Карла.
— Отначало всички жени казват така, но след няколко седмици бързат да отидат до Уест Форк.
— Кеш ще дойде в началото на август. Ще чакам.
— Ако имаш нужда от нещо, извикай ме — усмихна се малко объркано той. — Ще бъда в обора.
Карла го изпрати с поглед и въздъхна. Бе едновременно разочарована и облекчена от факта, че я остави сама. Отново се огледа. Цареше безпорядък и тя се замисли с какво да започне. Умееше да организира времето си.
— Чистенето ще почака — промърмори и погледна часовника. — След два часа ще дойдат дванадесет гладни работници. Тринадесет с Люк, не, четиринадесет. Люк важи за двама. Трябва да включа и себе си. Вечеря за петнадесет души.
Петнадесет, повтаряше си тя. Нищо чудно, че всички тенджери и тигани са толкова големи.
Мисълта, че трябва да готви за толкова хора, я постресна. Никога не бе се грижила изцяло за прехраната. Понякога готвеше за себе си и за брат си, в добрите стари времена и за Люк.
Запретна ръкави. Отвори вратата на хладилника и проучи с какво разполага. Изследва внимателно и съдържанието на шкафовете. Реши да приготви спагети със сос.
Откри един казан и по-малка тенджера. Извади кутии с доматен сос. На дъното на едно чекмедже откри единствената здрава отварачка за консерви. Отварянето на кутиите приличаше на битка. Накрая изсипа нужното количество в тенджерата и я постави върху печката. След това дойде редът на лука. По лицето й се застичаха сълзи, ала направи героично усилие. Извади месото и го остави да се размразява.
Беше изминал почти един час, докато месото се размрази. В това време тя не успя да намери чесън или някакви подправки. Чудеше се какво да прави.
— По дяволите! Откога ли тук не е влизал готвач? — раздразнено мърмореше Карла. — Никакви подправки, никакви… — Внезапно часовникът привлече погледа й. — Охо! По-добре да помисля за десерта.
Не след дълго дочу гласовете на завръщащите се работници. Миеха се и се приготвяха за вечеря. Прибраха последните машини и животни.
Вечерта бавно падаше. Конете бяха получили храната си и от време на време процвилваха. Уморени, мъжете влизаха един след друг.
Внезапно Карла се сети, че не беше намерила чиниите и приборите за хранене. Започна наново да отваря шкафовете и в залисията си не чу, че вратата на кухнята се отвори.
— Ухае прекрасно — обади се мъжки глас. — Какво готвиш?
— Спагети — каза Карла, без да се обръща.
— На мен повече ми прилича на черешов сладкиш.
— О, десертът!
Тя профуча покрай мъжа и надникна във фурната. Тъкмо навреме! Грабна една кърпа и понечи да обвие с нея тавата, но не успя.
— Ръкавици — промърмори тя и се огледа.
— Оттук прилича на пай.
Карла извърна глава. До вратата стоеше Тенеси Блекторн, висок слаб мъж, който от пръв поглед личеше колко е мързелив. Гледаше младата жена и загадъчно се усмихваше.
— Тен! Ти ли си? — зарадва се. — Не съм те виждала цяла вечност, откакто замина за Кортес.
— Вечност е силно казано — ухили се той и одобрително я огледа от глава до пети. — Май вече не си малкото момиче? Пораснала си, станала си красива жена, дългокрака, със замечтан поглед.
Тя се засмя.
— Обичам гладни мъже. Безсрамно ласкаят готвача с надежда да получат по-бързо вечеря. Но нямаш късмет. Най-важната тенджера не завира.
— Нямаш късмет и точка — прозвуча хладно гласът на Люк.
Пета глава
Карла се обърна към Люк. Лицето й рязко бе променило израза си и от безгрижното веселие, с което бе, отговорила на Тенеси, не бе останала и следа. Очите й излъчваха надежда. Той разбра, че нищо не се бе променило.
— Май още търсиш игла в купа сено, а? — меко попита.
Карла и Люк мълчаха. Гледаха се така, сякаш от последната им среща бяха изминали години, а не часове.