— Ръкавиците са там — с треперещ глас рече Люк и посочи към един шкаф до печката. Не отделяше очи от синьо-зеления й взор.
— Ръкавици ли? — повтори Карла, загледана в извивката на веждите му, чистата линия на устните и загорялата кожа на лицето му.
— Да, ръкавици.
— Аз пък твърдя, че ми мирише на сладкиш — отново се намеси Тен.
— Нямаш ли какво да правиш? — острото попита Люк и отмести поглед от Карла.
— Не. Но ако ми дадеш чаша кафе, ще имам.
Люк гневно изгледа приятеля си, който бе нещо като надзирател на работниците в ранчото. В отговор Тен му се усмихна. Бе доловил ревност в поведението на Люк. Нали само преди миг бе коментирал достойнствата на фигурата на Карла.
Ревността и гневът са лоши съветници, каза си Люк в желанието да се успокои.
— Кафе ли? — Сърцето й се сви. — Забравих да направя…
— Как можа да забравиш кафето? — Люк бе доволен, че има отдушник за гнева си. — И най-големият глупак би съобразил, че след убийствената работа в ранчото, кафето е животоспасяваща напитка! Кафеникът е първият съд, който се слага върху печката, остава там през целия ден и се измива последен. Освен това, наредих вечерята да е готова в шест. Кое време стана? Ако не можеш да се справяш със задълженията си, можеш да си вървиш.
Люк се обърна и излезе от кухнята, преди Карла да успее да отговори. Не й бе говорил така грубо и рязко, откакто я обвини, че не е пораснала достатъчно, за да умее да изрази любовта си към един мъж.
— Хей — обади се Тен, — не го взимай навътре! Тревожи се за черната кобила. Състоянието й се влошава, а ветеринарят не може да разбере какво й е.
Карла издаде неопределен звук и продължи да търси в шкафовете. Не откри нищо. Бе готова да избухне в плач и да зареже всичко.
— По-спокойно, момиченце. Хората няма да умрат от глад, ако почакат малко.
— Кажи това на Люк.
— Добре.
Карла сграбчи ръката му, когато той тръгна през кухнята към кабинета на Люк в другия край на къщата.
— Пошегувах се — бързо изрече тя.
— Аз пък не се шегувам.
Той погледна нещастното лице на Карла и поклати глава.
— Няма и два часа откакто си тук, а вече изглеждаш изтощена. Опитвала ли си да кажеш на Люк как се чувстваш?
— Първият ден винаги е труден.
— Не това имам предвид. Казвала ли си на Люк, че си влюбена в него?
Карла замръзна на мястото си. Понечи да проговори, но от устните й не се отрони и звук. Лицето й бе мораво.
Тен въздъхна.
— Успокой се, Карла. Тук няма човек, който да не знае това, с изключение на Люк. Не мислиш ли, че е време да му кажеш?
— Той знае.
Тен тихо изруга, свали шапката си и прокара пръсти през черната си коса.
— Не е моя работа да се бъркам, но не виждам много смисъл да тичаш след вятъра. Защо се измъчваш?
— Аз не… — Карла едва говореше. — Не съм тук за това. Дойдох да се излекувам от… от детското си увлечение. — Тя преглътна два пъти и се опита да продължи, като полагаше усилия да говори спокойно. — Мисля, че Люк знае защо съм дошла и затова прави всичко възможно да ми помогне.
След това изявление, Тен сякаш онемя. След малко каза:
— Ще ти помогна да сложим масата.
— Благодаря, Тен. Обещавам, че утре ще бъда по-спокойна.
Трябва да бъда, каза си. Не мога да прекарам лятото, затаила дъх, да чувствам как сърцето ми бие като на птичка в клетка, непрекъснато да се ослушвам за стъпките на Люк, за гласа и смеха му.
След няколко минути тя изтича в трапезарията с купчина вестници. Покри голямата маса със стари новини реклами за храни на добитък и отглеждане на расови коне.
Двамата с Тен подредиха приборите. Работниците проявяваха нетърпение. Един от по-смелите надникна, но преди да отвори уста, Тен извика:
— Ще ви обадя, когато храната е сервирана.
Мъжът го изгледа с недоумение. Студените сиви очи на Тен го пронизаха.
— Оглуша ли?
— Не, господине. — Той бързо отстъпи назад. — Добре съм си.
— Сигурно умират от глад — виновно каза Карла.
— Не. Още помнят курабиите, които правеше. Когато Люк им каза, че ще готвиш няколко дни, лигите им потекоха.
— Кажи им да се успокоят. Ще бъда тук цялото лято, а не само няколко дни.
Тен вдигна рамене.
— Последната жена, която се задържа тук повече от две седмици, беше грозна като смъртта и се напиваше до козирката. Накрая Люк я изгони, защото готвеше отвратително.
Карла се разсмя.
Тен само се подсмихна криво.
— Събрахме пари, за да си купи билет за автобуса и да си тръгне. — Той комично изви устни. — За Аляска.
— За Аляска?
— Да. Назначиха я да плаши мечките да не приближават до мрежите със сьомга.
Двамата се заляха в кикот. Не видяха едрата фигура, застанала на прага, с поглед в часовника. Бе седем без двадесет. Люк прецени, че храната е готова и се отказа отново да порицае готвачката, която не бе се справила навреме.