— Около полунощ местно време.
Джоана беше отраснала в умерените ширини на Страум. Повечето от училищните екскурзии се провеждаха в открития космос, където познанията по география не са от кой знае какво значение. Тя никога не се беше замисляла, че подобно нещо е възможно на земята… Имам предвид да видиш слънцето да виси точно на върха на света.
Най-важната им задача бе да изнесат половината от охладителните камери на открито и да преподредят останалите на борда. Майката прецени, че така проблемите с температурата ще отпаднат дори за онези камери, които щяха да останат на борда.
— Разделените източници на енергия и вентилационните уреди сега се превръщат в предимство. Децата ще са на сигурно място, Джоана, ти само провери какво е направил Джефри с онези вътре.
Втората по важност задача бе да започнат проучване на ретранслационната система и да установят ултрасветлинна връзка. Джоана се боеше от новините, които щяха да получат. Какво ли беше станало? Вече знаеха, че Главната лаборатория е причинила раждането на злото и предреченото от майка й бедствие се бе случило. Каква ли част от Страумлинските владения са унищожени? Всички в Главната лаборатория бяха убедени, че вършат нещо добро, а сега… Не мисли за това. Може пък ретранслаторите да помогнат. Все някъде трябваше да има хора, които биха могли да използват донесеното от Главната лаборатория. Тогава щяха да бъдат спасени, а останалата част от децата — съживена. Тя се чувстваше виновна заради това, че остана будна. Вярно, родителите й се нуждаеха от допълнителна помощ в края на полета, а Джоана бе едно от най-големите деца в колонията. Но въпреки това беше някак несправедливо, че само те с Джефри останаха будни по време на полета. Спускайки се надолу по стълбата, тя проумя страха на майка си. Сигурно са искали да бъдем заедно, па макар и за последен път. Кацането наистина беше опасно, колкото баща им да омаловажаваше риска. Джоана видя къде точно корпусът се беше вдлъбнал от удара при кацането. Ако някое от тези изкривявания беше станало в камерата за изгорели газове, сега всички да са станали на пепел.
Почти половината от охладителните камери вече бяха разтоварени откъм източната страна на кораба. Джефри беше вътре и проверяваше дали някоя от останалите камери не се нуждаеше от по-специална поправка. Беше добро хлапе. Когато не правеше пакости, разбира се.
Тя се обърна по посока на слънцето и почувства прохладния полъх, минаващ над хълма. После дочу нещо, което й напомни цвъртене на птица.
Джоана беше до един от звукопроекционните апарати, когато започна атаката. Тъкмо включваше персоналния си компютър в контролния панел на апарата и се беше задълбочила да му зададе нови координати. Баща й държеше звукопроекционните апарати да покриват възможно най-голяма площ и да вдигат, колкото се може по-силна шумотевица, но те все по-често излизаха от строя. Затова пък верният Лони засега се справяше добре.
— Джоана! — викът на майка й дойде едновременно със звука от счупена керамика. Усилвателят на звукопроекционния апарат се изтърколи в краката й. Джоана се огледа. Нещо се заби в нея точно под раменете и я повали на земята. Тя глупаво се втренчи в дръжката, която стърчеше от гърдите й. Стрела!
Западният край на мястото, където бяха кацнали, гъмжеше от някакви… неща. Приличаха на вълци или кучета, но имаха по-дълги вратове. Придвижваха се бързо напред, прибягвайки от място на място през възвишенията. Кожата им беше в същия сиво-зелен цвят като околните хълмове. Изключение правеше само областта около хълбоците, където момичето забеляза черни и бели петна. Не, зеленото бяха дрехи. Куртки!
Джоана беше парализирана от шока и усещането за чуждо тяло в гръдния й кош все още не се бе превърнало в болка. Ударът я отхвърли назад към едно от торфовите хълмчета и от мястото си можеше да наблюдава развитието на атаката. Видя, че във въздуха литна облак стрели, които сякаш оставяха след себе си черни следи. Вече можеше да различи и стрелците. Пак кучета! Движеха се на глутници и си служеха с лъка по двойки — единият го държеше, а другият дърпаше тетивата. Други двама носеха колчаните със стрели и сякаш само наблюдаваха битката.
Стрелците се отдръпнаха на безопасно място назад. Изневиделица изникна нова глутница, която устремено преодоляваше възвишенията. Повечето носеха брадвички в зъбите си. По лапите им проблясваха метални остриета. Тя чу бащиния пистолет. Групата атакуващи се олюля, когато един от тях падна. После продължи напред, но вече с ръмжене. Не беше просто кучешки лай, а вой на обзети от бяс животни. Тя усети вибрациите на това ръмжене чак в зъбите си, сякаш беше силна музика, идваща от огромни колони. Зъби, нокти, ножове и шум.