Выбрать главу

Къде съм?… Може би съм част от теб… Моля?

Перегрин рязко се завъртя при последния въпрос. Той беше отправен към него и прозвуча съвсем отблизо. Някакъв самотник го душеше. Той отблъсна тази обезчленена единица и побягна през долината. Някъде напред Джак-как-му-беше-името се намираше в не по-завидно състояние. Вече беше сигурен, че почти не съществува риск някой да ги разкрие, но сега се чудеше дали изобщо ще съумеят да се промъкнат невредими. Перегрин беше само четворка, а наоколо гъмжеше от самостоятелни единици. От дясната му страна някаква друга четворка върлуваше, плячкосвайки и насилвайки двойките и единиците, които се изпречваха по пътя й. Уик, Кук, Рак и Ръм се насилваха да си спомнят защо бяха дошли дотук и накъде бяха тръгнали. Съсредоточи се върху едно определено усещане, което наистина съществува: мирисът на сажди от течния огън на нападателите… мушиците, които се рояха на облаци наоколо, съсирените локви кръв по цялото поле.

Измина страшно много време. Минути.

Уик-Кук-Рак-Ръм се огледа. Почти беше успял да се измъкне; намираше се чак в южния край на бойното поле, покрито с останките от войската. Една част от него взе да повръща и той се повали на земята. После нормалната му психика постепенно започна да се възвръща. Уиккукракръм вдигна поглед и забеляза, че Джакерамафан се е спрял точно насред множеството. Книжовника беше здравеняга, състоеше се от шест части, но въпреки това не се справяше по-добре от Перегрин в онзи ад. Мяташе се насам-натам с широко ококорени очи, хапейки себе си и тези около него.

Най-накрая все пак успяха да се измъкнат от долината, при това достатъчно бързо, че да настигнат онези с белите куртки, които отнасяха последния извънземен. Ако искаха да ги проследят и по-нататък обаче, трябваше да намерят начин да се откъснат от гъмжилото, без да привличат вниманието върху себе си. Хм. Наоколо имаше много фленсериерски униформи… без живи собственици. Две от частите на Перегрин се отправиха към един мъртъв войник.

— Джакерамафан! Тук!

Големият съгледвач се обърна към него и в очите му проблесна нещо подобно на разум. Той се запрепъва в указаната посока и приклекна недалеч от спътника си. Беше се доближил повече от допустимото до Уиккукракръм и Пилигрима се чувстваше неспокоен, но то бе нищо в сравнение с онова, което двамата бяха преживели. Той постоя безмълвен известно време, дишайки тежко.

— Съжалявам, дори не си представях какво може да ни се случи. Там загубих част от себе си… Вече не ми беше останала надежда, че ще си я възвърна.

Перегрин внимателно наблюдаваше движението на последната група белодрешковци и тяхната носилка. Те тръгнаха в друга посока и само след миг щяха да се изгубят от поглед. Ако успееха да се маскират, може би щяха да ги проследят и по-нататък. Все пак това си беше голям риск. Опита се да мисли като големите съгледвачи. После смъкна куртката от мъртвото тяло. Каквото и да става, дегизировката щеше да им е нужна. Дори и да не тръгнеха след носилката, можеха да останат тук, докато се спусне нощта, а после да огледат отблизо летящата къща.

След миг Книжовника осъзна какво прави Пилигрима и започна да събира куртки и за себе си. Двамата се запрокрадваха през купчините тела, търсейки дрехи, по които да няма много петна от кръв. Освен това Джакерамафан настояваше да са с еднакви отличителни знаци. Наоколо имаше изобилие от остриета за лапите и бойни брадви. Накрая двамата бяха въоръжени до зъби, но се налагаше да поровят още малко. Не достигаше само една куртка — Ръм бе толкова широк в раменете, че много трудно намираше дреха, която да му е по мярка.

Едва по-късно Перегрин осъзна какво става: една голяма глутница, състояща се най-малко от трима, се спотайваше сред купищата мъртъвци. Сигурно още скърбеше, дори след като беше изпяла погребалната песен над загиналата си единица. Когато Перегрин започна да смъква униформата от нейния мъртъв член, се чу:

— Няма да ти позволя да ме ограбваш!

Прозвуча яростно ръмжене и остра болка избухна в гърлото на Ръм. Перегрин се сгърчи в агония и се нахвърли върху противника. Вкопчиха се в яростно заслепение. Перегрин замахна с бойната брадва веднъж и още веднъж, докато муцуната му не се покри с кръв. Когато пред очите му отново просветна, единият от тримата лежеше мъртъв, а другите търтиха да бягат обратно към бойното поле.

Уиккукракръм се сгърчи от болката на своя Ръм. Нападателят имаше метални остриета на лапите и Ръм беше разпорен от ребрата до чатала. Уиккукракръм залитна. Лапите му стъпкаха неговите собствени вътрешности. Той се опита да ги натика обратно в търбуха на своята четвъртинка. Болката беше нетърпима. Светлината в очите на Ръм взе постепенно да гасне. Уиккукракръм задуши писъците, които напираха в гърлото му. „Аз се състоя едва от четири части, а сега едната от тях умира!“ Години наред си повтаряше, че четворка е твърде малка група за един пилигрим. Сега злочестието се беше стоварило върху него и той се оказа неспособен да му се противопостави, хванат като в капан в териториите на тези коварни създания.