Перегрин остави лодката им да се носи с пълна скорост и я насочи по най-краткия път към открито море. Успя да зърне, че минават покрай южния бряг на Тайния остров. Кулите на замъка се извисяваха мрачни и величествени. Той знаеше, че по стените има тежки катапулти, а в пристанището на острова чакаха готови за отплаване бързоходни кораби. Още няколко минути и дори това вече нямаше да представлява заплаха за тях. Той постепенно осъзна колко бърза и маневрена беше лодката им.
Джакерамафан се беше свил при кърмата на палубата, взирайки се към пристанището. Там в обезумяла тълпа се бяха струпали войници, работници и слуги в бели куртки. Дори от това разстояние се виждаше, че цари хаос, а глутниците бяха обзети от безсилна ярост. По лицето на Книжовника се разля глупава усмивка — вече вярваше, че ще успеят. Той с мъка се покачи върху един парапет, обърна задницата на една от своите части към врага и размаха демонстративно опашка към пристанището. Този обиден жест за малко не го прати във водата, но за негова радост беше забелязан. За известно време воят откъм сушата стана още по-пронизителен.
Не след дълго те бяха далеч на юг от острова и дори неговите катапулти не можеха да ги застигнат. Глутниците от континенталния бряг също не се виждаха. Личният пряпорец на Фленсер все още плющеше весело под напора на морския бриз — бързо смаляващото се жълто-червено петно ярко се открояваше на фона на горската зеленина.
Всички части на Перегрин се загледаха съсредоточено към тесните протоци между континенталния бряг и Острова на китовете. Неговият Рана си спомни, че единственото възможно за преминаване място беше добре укрепено. При други обстоятелства там ги чакаше сигурна гибел. Сега обаче стрелците бяха извикани да участват в засадата на пришълците, а катапултите им в момента бяха на поправка.
… И така, чудото стана. Бяха още живи и свободни, при това се натъкнаха на най-невероятната находка, за която може да мечтае всеки пилигрим. Той така силно извика от радост, че Джакерамафан се сниши от страх. Ехото отекна откъм раззеленените хълмове, покрити тук-там със сняг.
Пет
Джефри Олсъндот имаше само откъслечни спомени от нападението и не стана свидетел на нито една от жестоките сцени, които го последваха. Най-напред отвън долетя ужасен шум и уплашеният глас на майка му, която нареди момчето да не излиза. После в кораба изведнъж взе да нахлува остър дим. Той си спомняше, че започна да се задушава и запълзя, опитвайки се да излезе на чист въздух. По едно време припадна. Когато отново дойде в съзнание, се оказа, че го носят върху нещо като носилка за първа помощ и е заобиколен от подобни на кучета същества. Изглеждаха толкова смешни в тези бели куртки, украсени с ленти и ширити! Той помнеше, че най-напред се зачуди къде ли са техните собственици. Животните издаваха много странни звуци: джафкане, съскане, ръмжене. Някои от тях бяха толкова високи, че той едва ги долавяше.
По едно време пътуваха с лодка, после го прехвърлиха на някаква каручка. Дотогава момчето беше виждало единствено картини на замъци, но онова, което прикова погледа му по време на пътуването, беше съвсем истинско. Тъмните кули сякаш бяха надвиснали над всичко наоколо, а каменните крепостни стени имаха правилни ъгли. После се заизкачваха по стръмни улици, чиято настилка хрущеше под колелетата на каручката. Дълговратите кучета не му сториха нищо лошо, но каишите, с които беше привързан, го стягаха силно. Не можеше нито да седне, нито да се извърне настрани. Той попита за майка, татко и Джоана и си поплака малко. Пред лицето му изведнъж се появи някаква зурла и един мек и влажен нос допря бузата му. Ръмжащият звук, който тя издаде, го прониза от глава до пети. Не можа да разбере дали беше успокоителен жест или заплаха, но въпреки това пое дълбоко въздух и се опита да спре сълзите. Те не правеха чест на един истински стаумлянин.