Облицованите стени погълнаха смеха му, без да отвръщат с ехо. Нещо накара Джефри да се огледа по-внимателно наоколо и да прекоси стаята. Твърде прибързано беше решил, че е сам, а из „подземието“ имаше толкова много потайни места. Момчето задържа дъха си за миг и се ослуша. Цареше абсолютна тишина… или почти такава. Някъде около горната граница на слуховия диапазон, там, където долавяше воя на някои машини, недостъпен за родителите му и дори за Джоана, той усети нещо необичайно.
— Аз… аз знам, че си тук — каза рязко Джефри, а гласът му почти премина в писък. После пристъпи предпазливо няколко крачки встрани, опитвайки се да погледне зад мебелите, без да се приближава много. Звукът продължавате да се чува, сега още по-ясен, тъй като момчето се вслушваше напрегнато.
Иззад скрина надничаше малка главица с огромни тъмни очи. Беше много по-малка от тези на съществата, които го доведоха тук, но муцуната имаше същата форма. Двамата се блещиха един срещу друг известно време, а после Джефри бавно запристъпя към съществото. Дали беше кутре? Главата най-напред се отдръпна плашливо, а после се показа още повече. С периферното си зрение Джефри забеляза някакво раздвижване. Друга черна сянка го наблюдаваше изпод масата. Момчето се закова на място, опитвайки се да се пребори с паниката. Нямаше накъде да бяга, пък и таеше надежда съществата да му помогнат да открие майка си. Той коленичи на пода и протегна едната си ръка.
— Ела, кученце, ела.
Кутрето се изтърколи изпод масата, а очите му не изпускаха ръката на Джефри. Прехласването беше взаимно — кутрето бе наистина очарователно. В дългата си история човечеството беше селекционирало и отгледало много породи кучета, но тази се оказа нещо наистина невиждано за момчето. Животинчето имаше къса и гъста козина, подобна на меко кадифе в бяло и черно. Петната от двата цвята бяха доста големи и помежду им нямаше никакви преливащи ивици в сиво. Главата беше цялата черна, а хълбоците му бяха изпъстрени в бяло и черно. Опашката представляваше някакво късо парче, което едва покриваше задницата. По главата и раменете се забелязваха обезкосмени участъци, където прозираше черната кожа. Но най-странното беше дългият гъвкав врат. Той би прилягал повече на някое морско чудовище, а не на куче.
Джефри пошава с пръсти и очите на кутрето се разшириха, откривайки бялото около ириса.
Нещо се блъсна в лакътя на момчето и то едва не скочи на крака. Та те бяха толкова много! Още две драскаха да надзърнат в дланта му. Там, където най-напред беше видял кутрето, сега стояха три и го наблюдаваха. Но в поведението им нямаше нищо враждебно.
Едно от кутретата постави лапа върху китката на момчето и внимателно притегли ръката му надолу. В същото време друго протегна муцунка и близна пръстите му. Езичето беше розово и грапаво. Високото скимтене стана още по-настойчиво. И трите се скупчиха около момчето, опитвайки се да налапат ръката му с уста.
— Ей, внимавайте! — извика Джефри и отдръпна ръката си, спомняйки си как изглеждат зъбите на възрастните. Внезапно въздухът се изпълни с джафкане и ръмжене. Уф. Приличаха повече на глупави пилета, отколкото на кучета. Едно кутре, което досега стоеше настрана, се устреми към него и протегна насреща му мокър нос.
— Ей, внимавайте! — повтори то, подражавайки удивително сполучливо… Но през цялото време устата му беше затворена! След това подложи извития си като дъга врат. Дали пък не искаше да бъде почесано? Момчето протегна ръка. Козината беше толкова мека! Сега ръмженето стана още по-високо. Джефри можеше да почувства вибрирането през кожата. Но не само приласканото от него животно издаваше тези звуци. Носеха се от всички посоки. Кутрето промени позата си и провеси муцуна през ръката на детето. Този път момчето позволи устата да стигне още по-близо до пръстите му. Е, зъбите се виждаха съвсем ясно, но кутрето внимаваше да не го одраска. Муцуната обхвана пръстите на ръката и ги обгърна като човешка длан, свивайки и разпускайки хватката си.
Още три се навряха под другата му мишница, сякаш и те искаха да бъдат погалени. Той почувства нослетата им да шарят по гърба му, опитвайки се да измъкнат ризата от панталона. Действията им бяха удивително координирани — сякаш човек с две ръце беше сграбчил дрехите му. Дявол да го вземе, колко на брой всъщност бяха те? За момент момчето забрави къде се намира и това, че трябва да е постоянно нащрек. Той се претърколи по гръб и взе да си играе с малките зверчета. Внезапно отвсякъде се надигна бурно квичене. Две от кутретата се пъхнаха под мишниците му, поне три скочиха на гърба му и взеха да навират носове във врата и ушите му.