— Нима се надяваш да оживееш, Останко? Та аз не съм единственият ти враг. — И той махна с нос назад към коридора. — Отвън има още хиляди, които жадуват твоята смърт.
Онзи надигна глави със смразяваща усмивка. От отворените му рани бликна кръв.
— Скъпи Стийл, на теб винаги ти е било трудно да прозреш същината на нещата. Точно ти ми даде шанс да оцелея, не го ли разбираш? Аз спасих живота на децата. И ще ти попреча да взривиш звездния кораб. Накрая обстоятелствата ще ме принудят да се предам. Е, няколко години няма да съм във форма, но после отново ще си възвърна силата.
От немощното тяло говореше стария Фленсер — коварното и непобедимо същество.
— Но ти си само някаква жалка останка. Три пети от теб са…
— Малка провинциална учителка? — Фленсер наведе глави и примигна срамежливо. — Тя се оказа по-силна, отколкото предполагах. Известно време ръководеше глутницата, но малко по малко аз отново си възвърнах контрола над нея. Ето, сега дори без останалите части, аз пак съм цял.
Фленсер беше отново възроден! Стийл отстъпи назад в почти мистичен ужас. Въпреки това долови нещо съмнително. Сега, когато най-сетне отново видя глутницата в пълен състав, забеляза нещо необичайно в езика на тялото й. Озари го прозрение, а заедно с него дойде и самодоволството. „Поне веднъж в живота си съм една крачка пред своя учител.“
— Цял, казваш. Помисли по-добре и ще разбереш, че грешиш. И двамата знаем каква е борбата между две души, озовали се в едно и също тяло. Твърдиш, че си надделял, но откъде може да си толкова сигурен. В момента постъпваш точно така, както би постъпила Тайратект. Мислите са си пак твои, но основата вече е друга. Каквото и да си въобразяваш, малката учителка е спечелила битката.
Останките се поколебаха, осмисляйки казаното. Разсейването трая само миг, но Стийл беше подготвен за това. Той се хвърли напред, пусна стрелите и потърси с челюсти гърлата на своя противник.
Четиридесет
Всеки друг път пълзенето по тайните коридори би било забавно и весело, въпреки непрогледния мрак, който цареше в тях. Доскоро подобно приключение щеше да предизвика тръпка на откривателство и да даде повод за шеги и насмешки.
Сега обаче объркването на Амди го плашеше. Кутретата през цялото време настъпваха и дращеха краката на Джефри.
— Пълзя толкова бързо, колкото е по силите ми.
Крачолите на панталоните му вече бяха прокъсани от лазенето по грубо одяланите камъни. Момчето направи усилие да се движи още по-бързо, но болката от изранените колене го пронизваше чак до мозъка. Внезапно се натъкна на кутрето пред себе си. То беше спряло и се ослушваше. Долавяше се далечен шум.
— Дали са преследвачите ни? — попита Джефри.
— Не… Искам да кажа, не съм сигурен. Спри тук. Слушай… Чуваш ли това? Течно, сладникаво.
Маслото.
Вече нямаше сила, която да го задържи на едно място. Джефри запълзя трескаво по тунела. Главата му изкънтя в тавана и той залитна, подпирайки се на лакти. После дойде на себе си и отново се заизвива напред. Струйка кръв се процеди надолу по бузата му.
Сега вече и той чуваше бълбукането на маслото. Някъде напред се разнесе гласът на Амди:
— Тук е зазидано… Дали пък не стигнахме изхода? — Дочу се стържене и чегъртане. — Не мога да го отместя. — Кутрето се обърна назад и се провря през краката на Джефри. — Бутни го нагоре, Джефри. Ако е същият като онзи отвор върху купола, тогава трябва да се отваря нагоре.
Проклетият тунел се стесняваше точно при отвора. Джефри присви, колкото може повече раменете си и се промъкна напред. Повдигна капака нагоре и той се помръдна с около сантиметър. Момчето припълзя още по-близо. Стените така го стиснаха в прегръдките си, че едва си поемаше въздух. Отново бутна с всичка сила. Камъкът се завъртя около оста си и слънчевата светлина плисна в лицето му. Очите му лесно привикнаха с нея, защото се бяха озовали в сянката на каменните зъбери. Джефри се почувства щастлив и волен като птичка. Само още половин метър и щеше да е на свобода.
Тъкмо се обърна назад към кутрето, когато събитията внезапно взеха друг обрат. Амди се беше струпал в трепереща купчинка зад него.
— Джефри, задните ми части са потънали в масло. То е изпълнило тунела зад нас.
Паника. За секунда Джефри изгуби способността си да разсъждава. Смъртта дишаше във вратовете им. Той вече можеше да различи дори цвета й — кървавочервени петна по дланите си.