Кацането не можеше да се нарече точно катастрофа. Дори в момента агравитаторите компенсираха част от теглото на кораба. Но двигателите, които се оказаха между корпуса и повърхността, бяха смачкани.
— Стийл е натъпкал с барутни мини цялата основа на купола.
Кралицата протегна няколко от главите си и посочи нагоре. Равна проследи погледа й. Арките, които се извисяваха пред тях, напомняха по-скоро на катедрала от Епохата на принцесите, отколкото военна постройка. Розовият мрамор предизвикателно блестеше срещу небето. Ако цялата тая грамада се срутеше, тогава от кораба под нея нямаше да остане и следа.
— Сигурна ли си, че тук не е останал нито един от войниците на Стийл?
Кралицата се поколеба, а главите й взеха да се въртят на всички страни. До този момент Равна все още не можеше да разтълкува изражението на глутницата.
— Поне здравият разум го изисква. Ако някой от тях е останал, трябва да се е сврял в миша дупка, щом нашите войници не са го открили. По-важното е, че намерихме онова, което е останало от Стийл. — По всичко личеше, че кралицата отлично разбра въпросителното изражение на Равна. — Не знаеше ли това? Сигурно лорд Стийл е слязъл долу с намерение да взриви мините. Това, естествено, би било истинско самоубийство, но тази глутница винаги е била готова на крайни и отчаяни постъпки. Долу обаче някой го е спрял. Навсякъде е оплискано с кръв. Две от частите му са мъртви. Открихме останалите да хленчат, скимтят и да се скитат безумно наоколо. Онзи, който е сторил това, също отдавна се е оттеглил. Явно някой държи на всяка цена да избегне нашата среща. Едва ли ще се върне скоро. Въпреки това се боя, че пътят ми отново ще се пресече с този на скъпия Фленсер.
Всички данни обаче сочеха, че до такава среща никога няма да се стигне. Ръчният й компютър безмилостно показваше четиридесет и пет часа до пристигането на флотата на Заразата.
Джефри и Джоана бяха край своя кораб, скрит под огромния купол. Седяха върху стълбата към люка, вплели ръцете си една в друга. Когато широката порта се отвори и каручката мина през нея, Джоана се изправи на крака и помаха. После братът и сестрата зърнаха Равна. Момчето стремглаво се спусна по стълбата. Щом стъпи на земята обаче, то постепенно забави крачка.
— Джефри Олсъндот? — тихо попита Равна.
Стойката на момчето издаваше колебание. Въпреки това то се силеше да си придаде тържествен израз, който изобщо не отговаряше на неговите девет години. Бедният Джефри, колко дълго се е терзаел от мисълта, че е съвсем сам на този свят.
Равна слезе от каручката и се отправи към него. Момчето бавно излезе на светло. Беше заобиколено от цяла тълпа малки кученца. Едно от тях дори висеше на рамото му; другите сновяха между краката му и изобщо нямаха намерение да се отдръпнат. Тъй като го бяха наобиколили отвсякъде, Джефри спря доста далече от нея.
— Равна?
Тя кимна с глава.
— Можеш ли да се приближиш още малко? Звукът от мислите на кралицата е твърде висок.
Гласът беше на момчето, но неговите устни изобщо не помръдваха! Равна прекоси и последните метри, които ги деляха. Кутретата и момчето пристъпиха предпазливо. Тя вече различаваше разкъсаните дрехи на Джефри и парцалите върху раменете, лактите и коленете му, които приличаха на превръзки. Лицето му беше чисто, но косата му стърчеше в пълен безпорядък.
Джефри я погледна сериозно и тържествено, а после вдигна ръце да я прегърне.
— Благодаря ти, че дойде.
Гласът му заглъхна, когато опря глава на гърдите й, но той не заплака.
— Благодаря на теб и на горкия г-н Синя раковина.
Същият глас, пак така тъжен и приглушен, този път идваше откъм групата кутрета.
Джоана Олсъндот вече стоеше зад тях. Нима беше само на четиринайсет години?! Равна й протегна ръка.
— Както разбрах, самата ти си свършила работа за цяла армия спасители.
От каручката се разнесе гласът на кралицата:
— Всичко дължим на Джоана. Тя промени нашия свят.
Равна махна с ръка към подвижната стълба на кораба. От люка над нея струеше светлина.
— Фам горе ли е?
Момичето се накани да отговори, но беше изпреварено от глутницата кученца.
— Да, там е. И Пилигрима е при него.
Кутретата се освободиха от прегръдката на Джефри и заприпкаха към стълбата. Само едно от тях изостана назад и започна да тегли Равна към кораба. Тя ги последва, а Джефри тръгна с нея.
— Но кой е тази глутница? — обърна се тя към момчето и посочи кутретата.