Джефри спря изненадан.
— Амди, разбира се.
— Много съжалявам — долетя гласът на момчето откъм първите кутрета. — Толкова често сме разговаряли, та съвсем забравих, че не ме познаваш.
Последваха най-разнообразни шумове и звуци, които завършиха с човешко кискане. Тя погледна надолу към люлеещите се глави. Беше готова да се обзаложи, че малкото дяволче съвсем добре осъзнаваше досегашната си анонимност. Най-сетне загадката беше разкрита.
— Много ми е приятно да се запознаем — каза тя, едновременно ядосана и очарована. — А сега…
— Точно така, има да вършим къде-къде по-важни неща. — През това време глутницата продължаваше да се катери по стълбите. Очевидно Амди изпадаше ту в дълбока тъга, ту го обземаше лудешка активност. — Представа нямам какви ги вършат там вътре. Изритаха ни от кабината веднага, щом им показахме кое къде е.
Равна плътно следваше глутницата, а Джефри гледаше да не изостава от жената. По нищо не личеше, че в кораба става нещо необичайно. Вътрешността на купола приличаше на гробница и ехтеше от разговорите на глутниците край нея. Още докато се изкачваха по стълбата обаче, повечето шумове постепенно заглъхнаха. От люка над тях не долиташе никакъв звук.
— Фам?
— Той е там горе. — Беше Джоана, изправена в подножието на стълбата. Двете с кралицата ги гледаха с вирнати глави. Момичето се поколеба. — Само че не съм сигурна дали е добре. След битката той… той стана съвсем друг и се държи странно.
Главите на кралицата започнаха да се вият и кривят, сякаш се опитваше да ги разгледа по-добре в оскъдната светлина от люка.
— Акустиката в тия ваши кораби е ужасна. Не разбирам как вие хората изобщо я понасяте.
Амди отново се намеси:
— А, не е чак толкова непоносима. Двамата с Джефри изкарахме доста време вътре. Вече свикнах. — Две от главите му нетърпеливо мушкаха с носове капака на люка. — Просто не разбирам защо Фам и Пилигрима ни изхвърлиха от там; можехме да си стоим в съседната камера и да пазим пълна тишина.
Равна внимателно пристъпи между кутретата, разположени около люка, и почука по метала. Явно капакът не беше плътно затворен, защото отвътре дочу шум от вентилационната уредба на кораба.
— Фам, какво става с теб?
Дочу се стържещ звук и тропот на лапи. Капакът се открехна на няколко сантиметра. Отвътре я заслепи ярка пулсираща светлина. В нея се появиха очертанията на кучешка глава. Равна успя да забележи белите петна около очите. Това трябваше ли да означава нещо?
— Здрасти — каза главата. — Ъ-ъ-ъ, виж какво, положението в момента е доста напрегнато. Фам… Мисля, че е по-добре да не безпокоиш Фам.
Равна промуши ръка през цепнатината.
— Не съм дошла тук, за да го безпокоя. И ще вляза, ако ще да мина през теб.
„Колко дълго се борихме да дойде този миг! Колко милиарди същества бяха унищожени, докато той настъпи. А сега някакво говорещо куче ми разправя, че положението било напрегнато.“
Пилигрима сведе поглед към ръката й, която подпираше капака.
— Добре тогава, ела.
Той отвори широко люка и я пропусна да мине. Кутретата веднага понечиха да тръгнат с нея, но отстъпиха, щом срещнаха погледа на Пилигрима. Равна обаче изобщо не забеляза това…
„Корабът“ не беше нищо повече от товарен контейнер. Товарът — камерите за летаргичен сън — вече беше изнесен. Сега подът стоеше оголен, а по него се виждаха хиляди приспособления за прикрепване.
Равна не успя да разгледа нищо от вътрешността на кабината. Светлината, Онова нещо, прикова погледа й още с влизането. То струеше от всички стени и се събираше в средата на помещението под формата на ярко петно, което заслепяваше очите. Неговите очертания постоянно се меняха, а цветът му преливаше от червено през виолетово до зелено. Фам седеше на пода с кръстосани крака, а привидението го обгръщаше от всички страни. Половината му коса беше опърлена, ръцете му трепереха и той бълнуваше нещо на непознат за Равна език. Божиите останки. На два пъти тяхната поява беше знак за приближаващо нещастие. Лудостта на една умираща Сила… Сега тя беше тяхната последна надежда. О, Фам!
Равна понечи да се приближи към него, но чифт челюсти се вкопчиха в ръкава й.
— Моля, той не бива да бъде безпокоен.
Този, който я държеше, беше едро куче, покрито с рани от предишни битки. Всички останали от глутницата — Пилигрима — останаха втренчени във Фам. Свирепата муцуна не я изпускаше от очи и по всичко личеше, че усеща надигащия се в нея гняв. После глутницата отново проговори: