— Вижте какво, мадам, Фам се намира в състояние на пориомания и цялото му съзнание е заето с някакви сложни изчисления.
— Ъ?!
Пилигрима явно владееше научния жаргон, но май не разбираше смисъла на казаното. Вероятно Фам беше разговарял с него преди това. Равна направи успокоителен жест.
— Да, да, всичко разбирам.
После отново се втренчи в ослепителното кълбо. Постоянно променящата се форма напомняше на произволните графики, създавани от компютрите — някакви безсмислени напречни разрези и пяна с безброй измерения. Ядрото сияеше с един-единствен цвят, който по краищата се разпадаше на светлинния спектър. По-голямата част от светлината вероятно беше отразена — по всяка твърда повърхност в помещението блестяха искри. Там, където отблясъците се сливаха, светлината постоянно менеше цвета си.
Равна бавно прекоси помещението, вперила очи във Фам и… Противодействието. Какво друго би могло да бъде това? Нечистата пяна, която досега покриваше стените, беше излязла да посрещне Божиите останки. Противодействието не беше просто обмяна на данни, някакво съобщение, което трябваше да бъде предадено. То се оказа творение на Трансцендентното. Равна и преди беше чела за подобни неща: механизъм, направен в Трансцендентното, но пригоден за работа на Дъното на Отвъдното. В действията на Противодействието очевидно не съществуваше никаква разумна мотивация, най-малкото пък нещо, което да е причинило насилието в Зоните. Въпреки това творението можеше да се възползва от предимствата на тукашната естествена среда и да изпълни желанията на своя създател. Създател! Но дали това е заразата или пък някой неин противник?
Равна се приближи още повече. Нещото беше навлязло дълбоко в гърдите на Фам, но по него нямаше никаква кръв, нито пък разкъсана плът. Тя можеше да се закълне, че това е измамна холография, ако не виждаше как Фам се гърчи и извива от болка. Някакви съчленени ръце, завършващи с дълги зъби, се ровеха из тялото му. Тя ахна, опитвайки се да го извика по име. Но Фам не се противеше на онова, което се случваше с него. Сега Божиите останки напълно го бяха обсебили и той изглежда им се беше предал изцяло.
В Равна отново започнаха да се борят надеждата и страхът. Надежда, че Божиите останки все още можеха да се противопоставят на Заразата. Страх, че Фам ще умре, още докато трае всичко това.
Творението най-сетне спря да измъчва Фам. Светлината избледня до небесносиньо. Мъжът отвори очи и главата му се извърна към нея.
— Ездачите… Митът казва истината, Равна. — Гласът му бе някак отчужден. Тя дочу приглушен смях. — Ездачите би трябвало да знаят това, предполагам. Има някои създания, които никак не харесват Заразата. Мисля, че моят Древен само се е досещал за тяхното съществуване…
Сили, изправени срещу други сили? Равна почти се строполи на пода. Екранът на миникомпютъра й присветна. Оставаха по-малко от четиридесет и пет часа.
Фам проследи погледа й.
— Знам. Вече нищо не забавя флотата. Тя обаче е нищожна заплаха толкова надълбоко… Все пак е достатъчно силна да погуби този свят и да разруши неговата слънчева система. А точно към това се стреми Заразата сега. Тя знае, че имам достатъчно мощ да я унищожа… Както е била премахвана и преди.
Равна почти не забелязваше Пилигрима, който стоеше скупчен около нея. Очите на всичките му части бяха устремени към синята пяна, в средата на която седеше човешкото същество.
— По какъв начин е станало това, Фам? — прошепна Равна.
Тишина. А после:
— Турбуленцията в Зоните… Това е бил опит на Противодействието да направи нещо, но действията му не са били координирани. А сега аз го направлявам. Взех да… връщам обратно Вълнението. То постепенно започва да изсмуква локалните енергийни източници. Усещаш ли го?
Да се върне Вълнението? За какво изобщо говореше Фам?! Тя хвърли поглед към китката си и ахна — вражеската флота беше достигнала скорост от двайсет светлинни години в час. Такова нещо можеше да се наблюдава само в Средното ниво. Техните два дни преднина се бяха стопили на по-малко от два часа… Екранът на миникомпютъра й вече показваше двайсет и пет светлинни години в час. Трийсет!
Някой започна да блъска по капака на люка.
Скрупило напусна поста си, а в момента би трябвало да наблюдава движението на войските по билото на хълма. Той добре знаеше това и наистина се чувстваше малко гузен. Но повече се наслаждаваше от дръзката си постъпка. Беше като пристрастяването към листата от Крима, които някои глутници обичаха да дъвчат. Има пороци, които са твърде приятни, за да се отказваме от тях.