Възрастните части на кралицата приклекнаха на задниците си, а кутретата пристъпиха няколко крачки напред към Фленсер.
— Измина много време, откакто се видяхме за последен път, Фленсер. Щом ти си се променил, защо да не го направя и аз?
За миг всички части на Фленсер замръзнаха по местата си. После половината бавно станаха на крака и лека-полека тръгнаха към кралицата. Стрелците от двете страни надигнаха арбалетите и се прицелиха. Фленсер спря на около шест метра от владетелката. Главите му се полюляваха уж разсеяно насам-натам, но вниманието им беше приковано в нея. Накрая се разнесе учуден, почти засрамен глас:
— Наистина, всичко е възможно. Но как така след шест века… изневери на своята душа, кралице? Тези новите са…
— Точно така, не всичките са мои.
Фленсер се върна на предишното си място.
— Аз все още искам мир.
— Ти също изглеждаш променен. (Този път кралицата наистина е много изненадана.) Колко части от теб всъщност са Фленсер?
Дълга пауза.
— Две.
— Много добре. Ако е вярно, значи наистина ще има мир.
После извадиха картите на двете владения. Кралицата настоя да разбере точното разположение на войските на Фленсер. Освен това постави условие той да разоръжи армията си и към всеки взвод да бъдат прикрепени две или три от нейните глутници. Те трябваше да й докладват редовно за всяка промяна. Фленсер се задължаваше да предаде радиопелерините. Оттук нататък щеше да бъде под постоянното наблюдение на дърворезбарите. Тайният остров и Хълмът със звездния кораб преминаваха във владение на кралицата. Двамата очертаха новите граници на своите територии. Те дълго и шумно спориха доколко владетелката на дърворезбарите ще упражнява контрол върху останалите земи на Фленсер.
Слънцето вече се беше изкачило високо в южното небе и показваше пладне. Фленсер се изправи на крака. Частите му се струпаха около сакатия, за да му помогнат да се качи на количката. После той се поколеба.
— И едно последно нещо, скъпа кралице. Чиста формалност. Аз убих двете части на Стийл, когато той се опита да взриви кораба на Джефри. При тебе ли са останалите от него?
— Да.
— Добре тогава — продължи Фленсер. — Бих искал да поема настойничеството върху неговите останки. Аз…
— За нищо на света! Той беше умен почти колкото теб, въпреки че дързостта му понякога стигаше до лудост. Затова се опита да ни се опълчи. Дори не си помисляй да го възстановиш отново!
Фленсер се събра в плътна група. Всички очи бяха вперени в кралицата. „Гласът“ му беше тих и умолителен.
— Моля те, кралице. Това е нещо незначително, но аз съм готов да забравя за сключеното примирие — и той посочи към картите, — ако не получа, каквото искам.
— Щом това е толкова незначително, тогава защо рискуваш всичко заради него?
— Това си е моя работа! Искам да кажа… Стийл е моето най-велико творение. Аз се гордея с него. Освен това нося отговорност за съдбата му. Не чувстваш ли и ти същото към Вендейшъс?
— Аз вече съм решила какво да правя с него — процеди неохотно кралицата.
(„Всъщност глутницата на Вендейшъс все още е цяла и непокътната; боя се, че кралицата даде доста прибързани обещания и вече трудно ще се справи с него.“)
— Бих искал поне малко да облекча нещастието, което причиних на Стийл. Предполагам, че ме разбираш добре.
Двете глутници дълго и мълчаливо се изучаваха взаимно. Равна прехвърляше поглед ту на едната, ту на другата, опитвайки се да разгадае изражението им. Никой не пророни нито дума. Дори коментарите на Пилигрима за това дали Фленсер просто лъже или наистина душата му се е променила, секнаха в ухото й.
Накрая кралицата се реши.
— Добре тогава, можеш да го вземеш.
Перегрин Уиккукракрана летеше. За пилигрими се говореше в легендите още отпреди хиляда години, но нито един от тях не беше преживял подобно нещо! Той беше готов да запее от възторг, но навреме се сети, че това ще причини физическа болка на спътниците му. И без това бяха достатъчно наплашени от лудешкото му пилотиране, за което мислеха, че се дължи единствено на неговата неопитност.
Перегрин издигна совалката до облаците и се гмурна сред тях. Дори успя да потанцува с една гръмотевична буря. Колко пъти беше наблюдавал облаците, опиянен от техния бяг.
Откакто напуснаха обагрените в мораво висини и започнаха да летят сред облаците, Равна изглеждаше все по-притеснена. След като стомахът й се сви в спазъм при поредния лупинг, тя най-накрая не издържа и рязко каза: