— Бях почти съвършен шкипер. Почти. Винаги ми се е искало да разбера какво има отвъд пространството, което вече познавахме като петте си пръста. Но всеки път, когато се замогвах толкова, че да си купя собствена флота, лошият късмет ми изиграваше номер и губех всичките си пари. После пак почвах отначало. Бях черната овца на флотата. Ако в едно пътуване командвах пет кораба, то при следващия курс задължително бях обикновен техничар по поддържане на апаратурата или вършех друга рутинна работа. Като се има предвид как се точи времето, когато е позната само субсветлинната скорост, не е за чудене, че цели поколения ме смятаха за легендарна личност. Други пък използваха името ми като синоним на малоумник.
Той отново млъкна и очите му се разшириха в радостна изненада.
— Ха! Спомних си какво правех точно преди края. Бях отново в един от лошите си периоди, но това не е чак толкова важно. Пътувах с един от двайсетината капитани, който беше по-луд и от мен… Не се сещам за името. Дали пък не беше жена? Дума да не става. Никога не съм служил под женска команда. — Той вече говореше сам на себе си. — Както и да е. Та тоя приятел беше готов да се обзаложи за всяко нещо. Наричаше кораба си… Хм, в превод звучи приблизително „Щура птица без глава“. Е, това донякъде показва с какъв човек си имах работа. Та той беше сигурен, че някъде във Вселената съществуват високо развити цивилизации. Оставаше само да ги открием. Водачът ни обаче не се оказа достатъчно луд. Сгреши само в една дребна подробност. Можеш ли да се досетиш каква?
Равна кимна. Като се знае къде са открили останките на Фам, останалото бе повече от очевидно.
— А така. Бас ловя, че тая идея е по-стара дори от космическите полети. „Старите раси“ трябвало да са някъде в центъра на Галактиката, където звездите са гъсто една до друга и съществува оная прословута черна дупка, от която черпят енергия. Моят човек вдигна всичките двайсет кораба. Трябваше да пътуват, докато не срещнат други човешки същества или пък открият подходящ за колонизиране свят. Капитанът се съмняваше, че ние самите ще доживеем да оберем плодовете на това начинание. Но при подходящо планиране можехме да достигнем поне гъсто населен район, където да открием някой нов Кюенг Хо. Оттам нататък вече лесно можеше да се продължи.
Е, имах късмет да попадна на борда поне като програмист, защото тоя капитан знаеше всичките ми издънки.
Експедицията продължила хиляда години, навлизайки на двеста и петдесет светлинни години навътре към центъра на Галактиката. В сравнение със Старата земя общността Кюенг Хо била по-близо до периферията на Изостаналата зона и това доста ги улеснило. Но лошият им късмет ги пратил на границата с Дълбините. „Щурата птица без глава“ постепенно губел контакт с останалите кораби. Понякога това ставало без никакво предупреждение, друг път имало явни признаци за разпад в компютърната система или пък за недопустима некомпетентност на екипажа. Оцелелите забелязали определена закономерност и предположили, че се дължи на повреда в някои от общите компоненти. Естествено, на никого и през ум не му минало да свърже проблема с района от космоса, където се намирали.
— Постепенно намалихме скоростта и открихме една слънчева система с почти годна за живот планета. Бяхме загубили следите на всички останали… А какво сме правили след това — имам съвсем смътни спомени. — Той сухо се изсмя. — Предполагам, че сме били съвсем близо до целта — въртели сме се все около IQ 60. Спомням си, че човърках животоподдържащата система. Сигурно това ни е убило.
За кратко той изглеждаше тъжен и объркан. После сви рамене.
— След това се събудих в нежните лапи на Организацията „Вриними“ — място, където придвижването със свръхсветлинна скорост е нещо обичайно, и… съзрях райските двери.
Равна помълча известно време. После се загледа към брега и ивицата на прибоя. Бяха говорили много дълго. Слънцето надничаше вече през клоните на дърветата, а лъчите му падаха косо по пода на кабинета й. Дали Грондър си даваше сметка какво всъщност държи в ръцете си? Почти всичко, което идваше от Изостаналата зона, имаше антикварна стойност и беше обект на колекционерска страст. Хората от този район бяха още по-ценни. Фам Нувен обаче можеше да се окаже уникална находка. Той лично бе преживял повече, отколкото цели цивилизации през своето съществуване. При това е имал дързостта да навлезе в Дълбините. Тя лесно можеше да разбере защо нарича Трансцендентното „вратите на Рая“. Това не беше нито наивитет, нито пропуск в ускорената образователна програма на Организацията. Фам Нувен вече беше преминал през две прераждания, променили коренно живота му и неговите представи за света. Беше скочил без преход от дотехническата ера в епохата на космическите полети, а след това — и в Отвъдното. Всеки от тези скокове граничеше с невероятното. А сега дори виждаше, че е възможна още една стъпка по-нагоре. И съвсем съзнателно беше готов да се продаде, за да направи тази стъпка.