Най-сетне милостиво заглъхна за миг-два. Когато Пилигрима най-сетне се реши да подаде глава, звездният тътен съвсем се беше изгубил. Но неговото ехо в тъпанчетата беше ужасяващо. Зашеметен запреплита крака напред. Наоколо сякаш валеше дъжд, но някои от капките приличаха на падащи пламъци. Тук-там из гората припламнаха огньове. Той се прикри зад гъстите клони на дърветата, докато от небето спряха да падат нажежени камъни. Пожарът не се разпространи — все пак лятото тук беше влажно и дъждовно.
Перегрин лежеше притихнат в очакване на още падащи звезди и космически грохот. Нищо. Вятърът в клоните постепенно утихна. Вече можеше да чуе птиците и чегъртането на дървоядите. Изпълзя до края на гората и надзърна през пролуките между стволовете на дърветата. Ако ги нямаше обгорените парчета земя, всичко щеше да изглежда като преди. Но зрителното му поле все още беше твърде ограничено — виждаше само стръмните склонове на долината и няколко хълма. Ха! Джакерамафан беше на няколкостотин метра от него. Повечето от частите му се теглеха към прикритието на дупки и заслони, но няколко стояха неподвижно, втренчени към мястото, където беше паднала звездата. Перегрин присви очи. През повечето време Книжовника се държеше като същински палячо. Но понякога това поведение приличаше на маскировка. Ако наистина беше глупак, то бе от онези, които от време на време са осенявани от гениални прозрения. Неведнъж Уик го беше издебвал да работи по двойки с някакъв странен инструмент… Също като сега: онзи държеше дълга тръба, насочена право към окото му.
Уиккукракръм изпълзя от леса, движейки се в плътна група, като се опитваше да вдига по-малко шум. Внимателно се изкачи по скалите, примъквайки се предпазливо от едно прикритие към друго, докато стигна най-високата точка в долината и спря на около метър и половина от Джакерамафан. Можеше да чуе мислите му. Приближеше ли още малко, Книжовника също щеше да го чуе, въпреки усилието да приглуши своите вътрешни гласове.
— Шшшт! — просъска Уиккукракръм.
Шушукането и мърморенето сепнато престанаха. Джакерамафан натика мистериозното наблюдателно устройство в дисагите си и се събра в плътна група, стараейки се да мисли съвсем тихичко. За миг двамата се наблюдаваха изпитателно. После Книжовника взе да прави глупави жестове с ръце, сочейки ухото върху рамото си. С други думи: слушай.
— Можеш ли да говориш по този начин? — Гласът му беше на високи честоти, на които някои не биха могли да общуват. Разговорът на високи честоти можеше да бъде много объркващ, при това вършеше работа само при близко общуване и бързо заглъхваше на по-далечно разстояние. Сега обаче нямаше опасност да ги чуе някой. Перегрин кимна.
— Високочестотният говор не ме затруднява.
Номерът беше да се използват достатъчно чисти тонове, за да не се получи погрешно тълкуване.
— Погледни отвъд билото, приятелю пилигриме. Появило се е нещо ново под слънцето.
Перегрин се приближи още малко. „В името на боговете!“ — промърмори на себе си, но тихо. Нещото изглеждаше като огромна кирпичена хижа, покачена върху кокили. И въпреки това беше паднала звезда. Земята под нея светеше с мътно червено сияние. Наоколо се издигаха облаци пара.
Той кимна на Джакерамафан.
— Къде е Тайратект?
Книжовника сви рамене.
— Обзалагам се, че си е плюла на петите и сега бяга в обратна посока. Опитвам се да я мерна някъде из полето. Виждаш ли обаче другите — войниците от замъка на Фленсер?
— Не! — Перегрин погледна на запад от мястото на приземяването. Ето ги. Бяха на около миля, облечени в камуфлажни куртки, и се придвижваха предпазливо от едно прикритие към друго. Забеляза трима. Бяха здравеняци — всеки от тях се състоеше от по шест части. — Как са могли да дойдат толкова бързо дотук? — Той хвърли поглед към слънцето. — Не е минал и половин час, откакто започна всичко.
— Станало е случайно. — Джакерамафан се върна на хребета и се огледа. — Обзалагам се, че вече са били на този бряг, когато звездата започна да пада. Наоколо са все земи на Фленсер. Сигурно навсякъде има негови патрули. — Той приклекна, така че онези отдолу можеха да видят само два чифта очи. — Това е бойна единица за атакуване от засада.
— Не им се радваш особено. Та те са твои приятели, не помниш ли? Онези, заради които си дошъл чак дотук.
Книжовника килна саркастично главите си настрана.
— Да, бе, да. Само не ми го натяквай. Бас ловя — още от самото начало ти е ясно, че не съм от най-запалените последователи на Фленсер.