Преди всичко полека изчезваше неизбежното недоверие, което и двамата чувстваха в началото. Другата промяна, макар и не така логична в основата си, се дължеше на почти комичното недоразумение, в резултат на което Дар твърдо вярваше, че Крюгер бе местен жител на слабо познатите вулканични райони на Абиормен, докато Крюгер бе не по-малко убеден, че Дар Ланг Ан бе от друга планета. Ето защо Дар поглеждаше непрекъснато към Крюгер за съвет. Когато убиеше непознато животно — непознато за него, разбира се, — той чакаше мнението на момчето, преди да яде от месото му. Бе съвсем естествено, че хвърлиха големи количества чудесна храна, защото Крюгер от своя страна не бързаше да рискува здравето и живота си, опитвайки нещо ново.
Но ето, че най-после Дар уби животно от същия вид, от който Крюгер опита, когато влязоха за първи път в джунглата. Пилотът на планера не попита нищо, взе ножа и се залови за работа. Крюгер погледна с отвращение порцията, която му бе подадена.
Суровото месо не му харесваше, макар че миналия път го понесе съвсем добре. Тогава той не предложи да спрат и да запалят огън, тъй като Дар бе водач и даваше тон, а според неговата представа за хранене трябваше да се изяжда на място всичко, което не можеха да носят, а от остатъка да хапват по малко по време на път. Но сега, когато всичко зависеше от неговите съвети и мнение, той предпочете да изпече своя къс.
Когато се раздели със своя скафандър, той взе от него всичко, което би могъл да използва и което не бе прекалено неудобно за носене. А тъй като запалката не влиза в комплекта от принадлежности към облеклото на астронавтите, той бе принуден да си направи сам една импровизирана запалка от малка слънчева батерия, бобина и кондензатор от радиоапарат. Сега я провери дали работи, с което буквално очарова Дар. Искрата бе все още силна; доволен, той отиде да потърси сухи дърва.
Те се намират рядко в гора, където често вали, но Крюгер имаше немалък опит, натрупан още преди да стигне до полето от втвърдена лава. Дар не можеше да разбере съвършено нищо; просто вървеше след него и наблюдаваше, дъвчейки своя дял от месото. Бе заинтересуван по своему; това, което виждаше, бе може би интересно да се запише, макар че самият той не бе напълно убеден.
Неговата несигурност изчезна още в мига, когато почувствува първия полъх от топлината на огъня на Крюгер. Той изпусна месото, отскочи до мястото, където лежеше арбалетът, и сграбчи оръжието си така, сякаш животът му зависеше от неговата бързина. Не вдигна никакъв шум и Крюгер, който бе съсредоточил вниманието си върху огъня, не видя какво става. Зад гърба му се водеше борба, от която буквално зависеше животът му, а той не подозираше съвършено нищо.
Дар бе почти запънал своето оръжие, когато спря, загледан едновременно в лъка и в съсредоточеното човешко същество. Той остана замислен в продължение на дълги минути, без да престане да се двоуми между напълно противоположни становища. Огънят бе най-големият ужас в живота на Дар Ланг Ан; той бе отраснал със страха от него. Сънародниците му не го използваха никога, макар че в отделни случаи светкавица или лъчите на Арин, събрани в една точка, запалваха по нещо. Книгите и Учителите ги предупреждаваха единодушно да избягват винаги огъня. Той бе краят на всичко живо; щеше да отнеме и неговия живот, но дотогава оставаха още няколко години. Но когато стигна до края на полето от лава и отново намери достатъчно храна и вода, Дар освободи съзнанието си от мисълта за преждевременна смърт; ето защо сега внезапният шок бе толкова силен.
А гигантът сякаш бе забравил за Дар Ланг Ан. Може би огънят бе част от личната собственост и делата на Крюгер и нямаше абсолютно никаква връзка с Дар. В края на краищата бе напълно естествено за същество от вулканичния район да има подобни нужди. Тази мисъл поуспокои Дар дотолкова, че той остави арбалета на земята, но не се отдалечи твърде много от него.
Продължи да наблюдава човешкото същество, но съвсем не бе така равнодушен, както при събирането на дървата. Водеше си бележки, макар и наум; несъмнено Учителите в Ледените укрепления щяха да запишат това в книгите.
Отначало странното същество разпали доста голям огън, а после го остави да умре постепенно, докато на края изчезнаха всичките му пламъци. Но огънят продължаваше да излъчва силна топлина и когато той очевидно стигна до необходимото състояние, Крюгер изненада още веднъж своя спътник, хвърляйки месото в него.
Дар знаеше, че момчето бе гладно; бе успял да си изгради достатъчно ясна представа за храната, необходима за едно човешко същество. Ето защо поведението на момчето, което съсипваше яденето си, бе истинска загадка за него.