— Ти казваш, че много от вашите хора пътуват с планери също като теб, когато падна — припомни Крюгер. — Стигнем ли на онова място на брега, където минава обичайният ви път, защо да не запалим сигнален огън, който ще привлече тяхното внимание? Ще си спестим толкова много път.
— Страхувам се, че дори да запалим голям огън и те да го забележат, това няма да помогне особено много.
— Нима те няма да слязат и да ни спасят?
— Да… В същност така е. Но как да ти кажа, струва ми се, че не искам да стигнем до Укрепленията толкова скоро.
Ако в този случай Крюгер бе продължил разговора още малко, може би нещата щяха да се изяснят, но той бе чувал вече Дар да говори за тези Укрепления и бе останал с впечатлението, че когато нарича заледения район с това наименование, малкият летец влага в него някакъв религиозен смисъл, който не е склонен да обсъжда. Може би полетите бяха предварително разпределени така, че Дар трябваше да бъде на дадено място само в точно определено време. Дори преживяната от него злополука бе предвидена в програмата. Подобна идея бе доста пресилена, разбира се, но тя се покриваше с голяма част от нещата, които бе казал Дар Ланг Ан, а Крюгер не искаше да засегне своя малък спътник. Ето защо разговорът тръгна в друга посока; Дар предположи, че е обяснил какво може да се случи, ако по някакво нещастно стечение на обстоятелствата някой от неговите приятели реши да огледа отблизо споменатия огън и намери Дар Ланг Ан около него.
— Какво ще правиш, когато стигнем при леда? — бе следващият въпрос на Крюгер. Той предположи, че ако бе навлязъл в опасна зона, Дар просто може да изпусне нещата, за които не желае да разговаря.
— Трябва да мине някоя и друга година — отговори Дар спокойно. — Двайсет и две, ако си спомням точно датата. Предполагам, че ако има някой свободен планер, ще продължа обичайната си работа. Ако няма, ще правя това, което ми наредят Учителите.
Крюгер бе вече схванал, че думата «година» се отнася за един цикъл на червеното слънце; следователно времето, споменато от Дар, бе приблизително равно на тринайсет месеца. Но преди да зададе следващия си въпрос, местният жител го изпревари.
— А ти какво ще правиш? Наистина ли искаш да отидеш до самия лед и да видиш Учителите? Аз мислех, че ще предпочетеш да останеш по крайбрежието, когато стигнем там.
— За мене, както ми се струва, ще бъде по-добре да продължа с теб, докато ти си съгласен, разбира се. Все пак това са твои хора и ти ще прецениш дали да се виждам с тях.
— Много бих искал, но не знаех какво ще кажеш ти.
— А защо да не искам? Аз имам по-голяма нужда от помощ, отколкото ти, така че твоите Учители сигурно ще се съгласят да ми я предоставят. Навярно вашата група е достатъчно заета, след като ти мислиш, че ще се наложи да продължиш веднага работата си, но аз мога да почакам. Може би след като отмине срокът, за който ти спомена, те ще бъдат по-свободни и ще ми помогнат. Между другото аз също искам да услужа с каквото мога на твоите сънародници.
Дар не му отговори веднага, а по времето, когато Крюгер го бе опознал вече достатъчно, за да си даде сметка за сътресението, което неговите думи не са могли да не предизвикат в събеседника му, той бе вече забравил подробностите на разговора. По всяка вероятност чувствата, които Дар бе изпитал при неговите думи, не стигнаха никога до съзнанието му. Отговорът бе уклончив дотолкова, доколкото малкият летец съумя да се овладее:
— Убеден съм, че ще измислят нещо.
Главното недоразумение намери още по-добра почва, поне за едната от страните.
Въпреки всичко приятелството между двамата се засилваше. Поне Крюгер можеше да се закълне, че си даваше сметка за чувствата си към Дар и че имаше достатъчно доказателства за неговото отношение. Едно от тези доказателства стана очевидно по време на тяхното пътуване — по-точно тогава, когато стигнаха до брега — защото този ден наистина дойде, след като няколко от двайсет и двете години, за които спомена Дар, преминаха в път.
Джунглата поизтъня; все по-често се срещаха петна от лава и вулканична пепел. Очевидно активността на местните вулкани бе приключила доста скоро от гледна точка на продължителността на геоложките процеси. Трябваше да се катерят повече, отколкото им се бе налагало от стотици мили насам. Нито едно от възвишенията не надхвърляше няколкостотин фута, но обикновено те бяха доста стръмни, защото ъгълът на слягане на вулканичната пепел е от порядъка на трийсет градуса. Крюгер не бе забравил думите на Дар и подозираше, че скоро ще видят морето, но все пак то го изненада.
Бяха стигнали до хребета на един от хълмовете, който привидно не се отличаваше с нищо от останалите, когато пред тях за първи път се откри пространство, много по-обширно от всички досега; най-сетне можаха да погледнат на разстояние много мили напред. А наистина имаше какво да се види.