— А какво да правим?
— Каквото ни кажат.
Дар, който бе застанал в средата на голата улица, нямаше никакво желание за арбалетен двубой с неизвестен брой противници, от които не се виждаше нито един. Но той бе готов със следващия въпрос:
— Какво ще ни направите, задето сме влезли в града?
— Каквото кажат Учителите. Ние не решаваме.
— А в миналото как е било?
— От много години насам никой не се е противопоставял на Учителите. Отначало, когато хората бяха млади, някои се опитваха; наказваха ги и те не повтаряха вече грешката си.
— Представете си, че не сме знаели за тази грешка.
— Ти не можеш да не знаеш, защото си човек. На онова нещо с тебе може и да му се прости. Учителите ще решат.
— Но аз никога не съм чувал за този град; моите Учители не са ми казвали, а в книгите не съм срещал нищо. Откъде да знам?
— Тогава твоите Учители са много глупави. Може би грешката все пак не е твоя.
Дар бе силно възмутен, но Крюгер сигурно щеше да се противопостави на язвителния му отговор, ако бе съумял да проследи отблизо целия разговор.
— Аз от вашия град ли съм?
— Не.
— А вашите Учители казвали ли са ви за моя град?
— Не.
— Тогава на Абиормен трябва да има две групи глупави Учители.
Ако Крюгер бе разбрал тези думи, той можеше да очаква с пълно основание облак стрели наместо отговор, но не се случи нищо подобно. Невидимият говорител просто се върна към първия си въпрос:
— Ще дойдете ли с нас без бой?
— Ще дойдем.
Дар отговори, без да се съветва с Крюгер. Момчето го бе вече питало какво да правят и навярно нямаше собствено мнение по въпроса.
След последните думи на Дар петдесетина същества наизлязоха от входните отвори на съседните сгради. Крюгер не се изненада особено много от тази гледка, но Дар бе неимоверно стъписай, когато видя, че външно нападателите не се различаваха с нищо от него. Той бе обикалял доста много; по време на служебните си пътувания до Ледените укрепления и другаде бе срещал хора от собствената си раса, които живееха в десетки градове, пръснати по Абиормен, но никога не бе чувал да се говори за някои други, с изключение на неуловимите диваци, които обикаляха около градовете на самите Учители. Въпреки всичко фактите бяха неоспорими; хората наоколо не се различаваха с нищо от жителите на градовете, посетени досега от него. Дори ремъците, които носеха, приличаха напълно на собствените му ремъци, а арбалетите на повечето от тях сякаш бяха изработени от Мер Кра Лар в родния Куор.
Един от групата, който сигурно бе някакъв началник, заговори веднага, когато стигна до тях.
— Преди малко ти спомена една дума, която не познавам. Какво е това книга?
Крюгер не разбра въпроса; Дар никога не бе му казвал какво носи във вързопа, който пазеше така внимателно. Навярно Дар нямаше да се изненада, че неговият спътник не разбира от тези неща, защото той не бе човек, но за него бе немислимо, че един представител на собствената му раса може да не е чувал никога за книги. Животът просто не би могъл да продължи, ако не е бил записан животът преди него!
Когато дойде на себе си от удивлението, което предизвика у него този въпрос, той се опита да обясни, но навярно събеседникът му не бе в състояние да схване идеята за писаното слово. В желанието си да внесе яснота по въпроса, Дар извади от вързопа една книга и я разтвори пред него, опитвайки се да му изтълкува смисъла на знаците, но това доведе до съвсем непредвиден резултат.
— Не разбирам защо ти трябват подобни неща, кога-, то можеш да питаш Учителите за всичко, което искаш да знаеш; може би те ще ни кажат причината. Трябва да им покажем твоите книги. А сега ми ги дай.
V. Изземване
Не им оставаше нищо друго, освен да се подчинят; един арбалет е безсилен срещу два пъти по двайсет. За миг Дар помисли да опита един яростен пробив до подслона на съседната сграда, но се отказа. Само жив би могъл да си вземе обратно книгите.
— Предпочитам аз да ги нося и да ги покажа сам на вашите Учители — предложи той.
— Няма защо да им даваш твоите книги, освен ако те самите не наредят — бе отговорът, — но те сигурно ще искат да ги видят. Аз ще отида при тях, за да им ги покажа и да ги питам какво да правим с теб.
— Но аз искам да ги видя, за да им обясня защо не съм знаел, че нарушавам техния закон.
— Не, аз ще им го кажа. След като си нарушил закона, не е важно какво си искал.
— А защо те да не видят и моя спътник? Ти вече каза, че той не е като другите хора.
— Добре, ще го заведа.
— Тогава ще трябва да отида и аз. Той почти не може да говори правилно, а аз знам някои думи от неговия език.