Вървеше, пълзеше или се катереше според обстоятелствата, а в това време червеното слънце продължи да се издига и да нараства. То бе започнало да се отклонява в източна посока, но благодарение на непоколебимото движение на Арин на запад бе все още удобно за ориентир. Навярно корекциите, които Дар внасяше в своя курс, бяха донякъде несъзнателни; може би към края въобще не можеше да се нарече курс линията, по която се движеше, защото редом с хода на времето и покачването на температурата мисълта му бе все по-често заета с мъчителните призиви на жаждата, изпращани от тялото му. Всяко човешко същество би загинало отдавна — мъртво и изсъхнало. Но Дар Ланг Ан нямаше потни жлези; нервната му тъкан издържаше температури, които стигаха почти до точката на кипене на водата и затова той не губеше скъпоценната влага в тялото си толкова бързо, колкото би я загубил някой човек на негово място. Макар и по-бавно, но тя намаляваше с всяко издишване, така че болката в дробовете му ставаше все по-осезателна при поредната глътка поет въздух. Той не бе вече убеден дали пейзажът пред него трепти от маранята, или от несигурното му зрение; все по-често му се налагаше да обръща и двете си очи към някой предмет, за да бъде сигурен, че го вижда ясно. За миг някоя щръкнала скаличка му напомняше за живо същество; веднъж щеше да остави набелязания път, за да разгледа по-добре една плоча от лава. Бяха му нужни няколко дълги секунди, за да се убеди, че зад нея не би могло да се крие нищо. Тук нямаше живи същества и нищо не би могло да се движи. Звуците, които стигаха до ушите му, идваха чисто и просто от лавата, която се напукваше, затоплена от слънчевата топлина. Отдавна вече ги чуваше.
И все пак онова движение там бе някак си особено. Може би трябваше да се върне и да погледне…
Да се върне. Това бе единственото, което не биваше да прави. Вече знаеше, че от всички възможни действия то бе най-безполезното за него. Ако халюцинациите бяха започнали да овладяват съзнанието му дотам, че да го подтикват към такива постъпки, той се бе приближил до края повече, отколкото можеше да предположи. Бе време да спре и да монтира рефлектора, докато все още владееше тялото си.
Нямаше време за съжаления и той спря веднага, оглеждайки се внимателно около себе си. На няколко ярда пред него се виждаше плоча от втвърдена лава, откъсната от общата кора и изправена почти отвесно от налягането на някога втечнената скала под нея. Горният й край стърчеше на повече от десет фута3 над повърхността непосредствено около нея. Тя бе повече от два пъти по-висока от Дар Ланг Ан, но бе достатъчно грапава, за да предложи опора за ноктите му; той разбра, че няма да му бъде трудно да закрепи токите на върха.
Разкопча вързопа с книгите и го отпусна върху нагорещената скала. Провери дали е завързан добре и го закрепи с единия от каишите; навярно щеше да вали след края на лятото и той не можеше да допусне водата да повреди книгите или да ги отнесе.
После свали ремъците от гърдите си и ги прегледа с едно око, а с другото огледа ръба на скалата, където бе решил да постави токите. Две-три парчета от кожата бяха излишни и той ги остави при вързопа; привърза останалите заедно с токите към тялото си, за да освободи двете си ръце за катерене.
Горният ръб на плочата бе наистина така назъбен, както му се стори отдолу, и той привърза без затруднение ремъците около издадените му краища. Сложи едната от токите така, че отразените от нея лъчи да сочат на юг; опита се да разположи другата удобно за погледа на наблюдател, който се намира точно над нея. Разбира се, че вероятността да привлекат нечие внимание бе много малка и за двете; в същност всичко зависеше от светлината на Арин, тъй като червеното слънце щеше да остане над хоризонта малко преди началото и след края на лятото, а въздушните коридори оставаха празни по време на горещия сезон. И все пак това бе най-доброто, което бе във възможностите на Дар Ланг Ан; когато разположението на двата метални къса го задоволи, той се огледа още веднъж наоколо, преди да слезе.
Край него всичко трептеше още по-силно отпреди. Но този път го обзе почти пълна увереност, че бе видял как нещо изчезва зад една от скалите по пътя, откъдето бе дошъл. Той пропъди лъжливото видение от съзнанието си и се заспуска надолу; внимаваше къде стъпва и за какво се хваща, защото нямаше никакво желание да изживее оставащите му няколко часа в мъчителна болка от някоя счупена кост, макар и да не бе възможно да прекара това време наистина добре.