Той стигна без произшествия до основата на скалата замисли се за миг и примъкна вързопа с книгите в нейната сянка. След това се разположи спокойно, като сложи вързопа за възглавница, скръсти ръце на гърдите си, затвори очи и се отпусна. Бе свършил всичко; може би само чувството му за дълг, възпитавано в продължение на векове, не бе напълно удовлетворено, макар и то да не му подсказваше, че бе пропуснал нещо важно.
Почти е невъзможно да се опишат с думи неговите чувства. Несъмнено съжаляваше, че умира по-рано от своите събратя. Може би бе насочил мислите си към суровия пейзаж, прострял се пред него, питайки се, без определена цел разбира се, още колко път трябваше да измине, за да остане жив. Но Дар Ланг Ан не бе човек и следователно картините в неговото съзнание никога не биха прозвучали разбираемо за един земен жител, просто, защото бяха създадени от представите и културата на среда, която се различаваше коренно от условията, познати на човешките същества. Дори младият Нилс Крюгер, чиято приспособимост бе съвсем нормална и впоследствие той успя да опознае Дар Ланг Ан така добре, както впрочем би го направил всеки на негово място, се отказа да прави предположения за мислите в главата му по времето, когато Дар се приготвяше да срещне смъртта, а той приближаваше към него.
Дар не го чу, въпреки че обикновено слухът му бе много остър. Но той не бе изгубил напълно съзнание и долови мириса на вода, който го накара не само да отвори широко очите си, но и да скочи на крака. За миг погледът му продължи да блуждае напосоки, а после и двете му очи се приковаха във фигурата, която се качваше с мъка по скалата на десетина ярда пред него.
До този момент Дар Ланг Ан никога не бе имал причина да се усъмни в паметта си, нито в здравия си разсъдък, но този път почувствува, че едното от тях не бе в ред. Живото същество пред него имаше горе-долу правилни форми, но ръстът му бе невероятен. То се издигаше с цял фут над неговите четири фута и половина, а това бе просто нередно. Другите му чудатости бяха по-незначителни — очи в предната част на лицето, клюноподобен израстък над устата, възрозов наместо тъмновиолетов цвят; и все пак именно неговата височина не позволи на Дар да намери в паметта си представа за подобен вид. Точно сега хората бяха високи четири и половина фута, с изключение на жертвите на злополука, които е трябвало да започват отначало; колкото до Учителите, те бяха малко по-високи от осем фута. Между тези две граници нямаше нищо живо на два крака.
В този миг друга подробност измести от съзнанието му дори мисълта за ръста. От съществото идеше мирисът на вода, който го бе изправил на крака; навярно то бе буквално наквасено в тази течност. Когато осъзна този факт, Дар Ланг Ан понечи да тръгне към новодошлия, но спря още при първата крачка. Бе прекалено отслабнал. Върна се пипнешком назад, търсейки опора в скалната плоча, в чиято сянка бе легнал. Тя му помогна да се задържи, докато невероятното същество приближаваше; мирисът на вода изгаряше ноздрите му, а после сякаш изведнъж всичко изчезна. Пред очите му падна завеса и грубият камък престана да наранява гърба му. Той почувствува как коленете му се подгъват, но не усети сблъсъка с твърдата лава.
II. Дипломация
Свести го вкусът на водата, чийто мирис бе усетил преди няколко минути. Остави течността да се изцежда продължително в устата му, без да отвори очи или да забележи нещо особено в нейния вкус. Долавяше как силите му се връщат обратно в тялото заедно със скъпоценната течност и се наслаждаваше на това усещане, без дори да се опита да погледне.
Разбира се, това положение можеше да продължи само докато очите му бяха затворени; най-после той ги отвори. Онова, което зърна, бе достатъчно да накара ума му да заработи с пълна сила.
Причината не бе в необикновеното лице, което той видя съвсем близо до себе си; неговият вид се бе вдълбал в паметта му още преди да припадне, затова то никак не го изненада сега. Бяха му достатъчни само няколко секунди, за да долови със съзнанието си, че съществото не бе човек според собствените му представи за това понятие, но очевидно то не бе настроено враждебно и не бе напълно лишено от разум. Все пак то му бе дало водата, която го свести. Нервното напрежение, което Дар Ланг Ан почувствува в този миг, не бе резултат от присъствието или вида на Крюгер, а от удивлението му от източника на водата. Необикновеното същество продължаваше да изстисква в отворената му уста едно от онези меки растения. Това породи първото от недоразуменията, които щяха да пречат дълго време на приятелството между двамата.