— Но вие не оставате ли в Укрепленията и този път?
— Не. Животът ми изтече. Неколцина от нас ще останат, за да проверят дали всичко е добре затворено, но това не е моя работа. Аз ще си тръгна веднага, след като няма да имате повече нужда от мен.
— Струва ми се, че вече демонтираха всички планери, които могат да ви носят.
— Вярно е. Аз ще си тръгна пеша. Ние не се връщаме в градовете.
— Искате да кажете… — започна Крюгер и спря, защото знаеше, че Дар бе съобщил много малко неща по радиото и затова не бе сигурен какво бе научило това същество, но Учителят или знаеше достатъчно, или бе разбрал мислите му.
— Не, не, ние не се връщаме в градовете. Няма такъв обичай толкова отдавна, че не мога да ви кажа подробности за причината. Но така е по-добре, защото ние умираме още преди да стане много топло, телата ни да се разпадат по други причини. Когато няма да имате повече нужда от мен, аз ще… тръгна да се поразходя по ледената шапка.
Крюгер не можа да каже нищо друго, освен че компанията на Учителя му бе необходима. По негова молба съществото се качи в модула и бе посрещнато с много голям интерес от биолозите. Един от тях говореше вече местния език толкова добре, че присъствието на момчето се оказа ненужно и то се върна на площадката, за да чака Дар. Но малкият му приятел не се показваше и вниманието на момчето бе привлечено от безкрайното движение, докато на края го унесе сън.
Така минаваше времето. Постепенно броят на планерите намаля, защото вече не идваше никой, а останалите се отправяха към другото полукълбо. Гледката на делничното спокойствие, с което съществата тръгваха в последния си полет, бе потискаща не само за Крюгер, но и за останалите, които наблюдаваха с него.
— Разбирам, че всичко зависи от възпитанието — каза един от тях, — но ако знаех, че ми остава само една седмица живот, щях да бъда много по-мрачен от тях.
— Мисля, че е повече от три седмици — отговори Крюгер. — Те затварят цяла година преди очакваната промяна на атмосферата, за да бъдат напълно сигурни.
— Я не се занасяй!
— Нямам такова намерение. Но когато гледах Дар, ми се струваше, че той ни съжалява, задето живеем ден след ден, без да знаем кога ще дойде краят ни. Предполагам, че за него е също така трудно да ни разбере, както и за нас, когато се опитваме да си обясним неговото поведение.
— Това не е вярно — отговори му друг глас и момчето се обърна; командирът Бърк стоеше на вратата на шлюза. — Крюгер, трябваше да разберем повече неща за твоя приятел, защото ми се струва, че не го познаваме достатъчно, включително и ти.
— Може би, сър. И все пак нещо ме кара да вярвам, че го познавам.
— Е, твоя си работа. Вече не е ли време да затварят?
От малкия кораб излязоха още няколко души.
— Не съм следил отблизо, сър, но сигурно ще бъде скоро. Почти всички планери си заминаха и сам видях как неколцина от големите Учители напуснаха площадката и тръгнаха… покрай планината.
При последните думи гласът му потрепна и командирът кимна мрачно.
— Да, знам. Оня, който беше твой водач, също си тръгна, след като ти легна да спиш.
— Какво? Нямах представа за това, сър.
— Вярвам ти. Аз го посъветвах да си тръгне. Мисля, че така е по-добре.
В тона на офицера имаше нещо, което не позволи на Крюгер да пита повече.
В този миг неколцина от големите Учители излязоха на площадката; хората спряха да говорят и ги загледаха. Един от тях приближи до групичката при шлюза и каза:
— Ще проверяваме уплътненията на външните врати. Те са малко навътре в тунела; решихме да оставим свободен пътя на леда през горещия сезон. Ще дойдете ли с нас да гледате?
— Чакайте малко! Дар Ланг Ан ми обеща да се видим, преди да затворите вратите! Къде е той?
— Идва. Ако дойдете с нас, ще го пресрещнете в тунела. Виждам, че планерът му го чака.
Съществото се обърна без повече обяснения и хората го последваха; Бърк погледна смаяния Крюгер и на лицето му се появи нещо като състрадание.
Вратите се намираха на около триста ярда навътре в тунела; Дар Ланг Ан чакаше близо до тях, така както бе казал Учителят.
— Здравей, Нилс! — извика той, когато момчето наближи. — Извини ме, че се забавих. Имах много работа, повярвай ми!
— Дар! Не е възможно да си свършил всичко, а този Учител каза, че…
— Разбира се, че свърших. Така трябваше. Ела да излезем, защото трябва да проверя планера. Или може би ще гледаш как уплътняват вратата, а?
— Не трябва да я затварят! Не може да си им разказал всичко, което научи от нас! Ти трябва да бъдеш Учител през следващото поколение!