Малкият местен жител замълча, а после каза с по-мек глас:
— Нилс, ела с мен. Може би направих нещо, което не трябваше да правя, но вече е късно. Ще се опитам да ти обясня.
Той посочи с ръка към изхода на тунела и момчето го последва мълчаливо, като поглеждаше малкия си приятел. Дар заговори веднага, след като тръгнаха; командирът загледа след тях и поклати глава.
— Нилс, не можех да постъпя другояче. Когато започнах да се уча от вас, аз също мислех да направя това, което ти сам каза преди малко. Не ми харесваше особено, но си мислех, че то е мой дълг. Останах доста време с твоите хора и продължавах да уча. Астрономия, биология, геология, археология, математика и останалите ваши специалности. Но те се оказаха твърде много.
— Твърде много за твоята памет, така ли? — спря го Крюгер, защото изненадата измести за миг тъгата му.
— Не, не говоря за помнене, а за разбиране. Можех да остана долу и да продиктувам цял куп книги за нещата, които видях при вас или за които чух да разказвате; аз схванах много от тях, но хората от моя народ няма да ги разберат. Има нещо друго, което им трябва много повече, и малко по малко аз проумях какво е то. Това е методът, Нилс. Става дума за пътя, по който вие намирате отговор на въпросите: въображението, съчетано с експеримента. Ето какво трябва да научат моите хора и аз бях длъжен да им го покажа. Освен това трудностите пред тях са различни от вашите и те трябва да ги преодолеят сами. Разбира се, че научните факти са нещо важно, но аз не им открих много от тях. Само подхвърлих тук-там по някое зрънце информация, за да има с какво да сверяват получените отговори, когато му дойде времето.
— Тогава вината е изцяло моя. Аз нарочно открих пред теб най-различни области на знанието, за да нямаш възможност да запишеш всичко, преди да дойде времето за смърт!
— Не! Ти нямаш никаква вина, ако това може да се нарече вина изобщо. Макар и неволно, ти ми показа какво трябва да знаем. Аз търсех извинение, за да не остана в Укрепленията, така че, ако ти настояваш, че си ми го предоставил, съгласен съм и ти благодаря за това.
Когато излязоха на площадката, той млъкна; после все така безмълвно се наведе, за да провери дали планерът му бе готов за излитане.
— Но… тогава защо не дойдеш с нас? Ти не си длъжен да се връщаш в Куор и да…
Крюгер не можа да довърши думите си. Дар се изправи и го загледа внимателно. Миг-два сякаш се бореше с някакво изкушение, но после поклати глава с отрицателния жест, който бе научил от Крюгер.
— Не, невъзможно е. Приятелю Нилс, струва ми се, че разбирам нещо от твоите чувства; на мен също ми е мъчно да се разделим, но… ти би ли дошъл с мен?
На лицето му се появи гримасата, която за него бе равносилна на усмивка. Крюгер мълчеше.
— Разбира се, че не би го направил. Просто… няма да можеш да го сториш. Ти се надяваш да живееш още дълго, макар и да не знаеш точно докога — хвана той с малката си лапа ръката на Крюгер и продължи: — Нилс, през годините, които те очакват, мнозина от моя народ ще бъдат частица от мен. Аз ще съм си отишъл, но ти можеш да бъдеш тук. Навярно след това, което започнахме двамата с теб, някои от моите хора ще станат учени, ще заслужат уважението, а не презрението на «топлите» и ще сложат основите на нещо, което след време може да се превърне в цивилизация като вашата. Иска ми се да вярвам, че ти ще им помагаш.
Той скочи на седалката на планера и освободи катапулта, без да даде на момчето възможност да каже нито дума.
Крюгер гледаше подир смаляващия се летателен апарат. Скоро той престана да го вижда, защото погледът му се помътни, все пак той продължаваше да гледа в посоката, в която бе изчезнал планерът, когато пошепна:
— Да, ще им помагам!
Обърна се в мига, когато тътенът от огромната врата отекна в тунела.