Те не се осмеляваха да съсредоточат цялото си внимание върху езиковите проблеми. В джунглата имаше животни и не всички от тях бяха безобидни. Обонянието на Дар предизвестяваше за някои от хищниците, макар и не за всички; наложи се той да ползва многократно арбалета, а Крюгер изваждаше ножа, надявайки се, че няма да се стигне до него. Няколко пъти животните очевидно бяха пропъдени от непознатата човешка миризма. Крюгер се питаше дали някое от тях би се отказало и от плътта му по същата причина, но не чувствуваше никакво желание да стигне до отговора по експериментален път.
По време на първите сто часа в джунглата Дар уби някаква средно голяма твар, която наряза с ножа на своя спътник и започна да яде с голяма охота. Крюгер прие парчето сурово месо и реши да го опита, въпреки някои вътрешни съмнения. Разбира се, че това бе противно на всички правила, но ако той се бе подчинявал само на правилата да опитва всяка храна, преди да я яде, щеше да умре от глад още преди няколко месеца. Макар и да не се оказа някакво лакомство, месото можеше да се яде и след като почака осемдесет часа, той реши, че е прибавил още един артикул към ограничената листа на храните, които си позволяваше.
Когато влязоха в джунглата, Дар промени курса на североизток. Крюгер се опита да разбере причината и тъй като техният запас от взаимно разбираеми думи нарастваше, той стигна до заключението, че спътникът му си бе поставил за цел някакво езеро или море — във всеки случай му се стори, че ставаше дума за голямо количество вода. Тази идея му се видя привлекателна, въпреки че въпросът с водата за пиене бе вече разрешен благодарение на многобройните потоци, които пресичаха пътя им. Крюгер бе разбрал, че тук, на север, можеше да се очакват доста редовни валежи стотина часа преди и навярно два пъти по-малко време след изгрева на червеното слънце. Неговото пътешествие бе започнало много по-далече на юг, където тази звезда стоеше през цялото време на небето, а синята изгряваше и залязваше по собствено разписание, така че там бе много по-трудно да се правят прогнози за времето.
Очакваният дъжд все още не бе дошъл, когато Крюгер разбра, че нещо бе привлякло вниманието на Дар. Той знаеше, че спътникът му чува, макар и да не бе сигурен къде са ушите му и затова се ослуша. Отначало долавяше единствено обичайните горски звуци — шума на вятъра в клоните, бързите стъпки на хиляди мънички живи същества или падащите от листата капки вода, които сякаш никога не спираха, независимо откога не бе валяло; но след като Дар смени леко посоката, сигурно бе чул нещо. След половин миля Крюгер също го чу.
А когато напълно се убеди в това, той възкликна и спря. Дар Ланг Ан обърна едното си око към него и също спря. Той познаваше израза на човешкото лице толкова, колкото и Крюгер бе запознат с неговия израз; въпреки това той забеляза промяната в цвета на момчето.
— Какво? — произнесе Дар звука, на който се бяха спрели като общ въпрос.
— Мисля, че е по-добре да не приближаваме.
— Какво? — просто повтори същия въпрос Дар, без да промени начина на запитване, от което да се разбере, че е схванал думите на Крюгер.
— Звучи като… — спря момчето, защото необходимите думи просто липсваха.
Той се върна отново към знаците. За съжаление първият му жест бе отправен в посоката, от която идваха; от това Дар разбра, че Крюгер е виждал същото нещо каквото и да бе то, още преди тяхната среща. Той имаше право, но не можа да схване причината за абсолютното нежелание на своя спътник да го види отново. Мълчаливо погледа още малко знаците на момчето, но накрая се отказа и тръгна отново напред.
— Спри!
Това бе още една дума, за която се бяха споразумели, и Дар се подчини, макар и с учудване. Полето от лава бе останало далече назад; нима бе възможно това същество да знае за джунглата нещо, което самият Дар не знаеше? Той наистина не познаваше звука и затова искаше да го провери. Нима гигантът се страхуваше от него? Ако това бе вярно, имаше върху какво да се замисли. След като причината за звука можеше да напакости на Крюгер, не оставаше почти никакво място за съмнение, че същото се отнасяше и за него. А от друга страна, може би всичко бе въпрос на лична неприязън. В такъв случай Дар щеше да пропусне възможността да научи нещо подходящо за някоя от книгите. Следователно въпросът, изглежда, бе в границите между опасността да загуби книгите, които носеше, и възможността да пропусне да ги попълни с нещо ново. Опасността за собствения му живот, изглежда, не влизаше в сметката, но другите две обстоятелства бяха много важни.