— А онзи с пурата?
— Няма да тръгнем направо за Аркашон, след като излезем от хотела. Проучих картата на местността. Първо ще потеглим на юг. Този фиат има антена като за доста мощен предавател. Шофьорът явно се обажда периодично по него. Ще тръгнем по един тесен път на юг. После ще направим обратен завой и ще се отправим към Аркашон и възхитителната Изабел. Епитетът е на Нюмън, не мой.
— А онзи с пурата? — повтори Пола.
— Вече няма да е след нас…
От Париж Пола се бе обадила на Джийн Буржойн във вила „Форбан“. Тя я беше поканила да я посети на следващия ден следобед, тогава щяла да бъде сама във вилата. Пола бе решила да използва сутринта, за да отиде и види Изабел Томас в Аркашон.
Стратегията беше изработил Хари Бътлър, допускайки, че така наречените „агенти на тайните служби“ могат да ги засекат на идване. Пристигнаха в модернистичния хотел „Пулман“, платиха предварително и в брой за две стаи. Казаха, че ще останат една седмица. На Пола хотелът й приличаше на пчелен кошер, особено докато оглеждаше луксозната си стая. Прозорецът беше голям, оформен като пчелна килийка в кошер. Бе разположен високо и от него трудно можеше да се погледне навън. Тя бързо вдигна капака на куфара си и извади голям найлонов плик. Вътре имаше някои дрехи, които напоследък мислеше да изхвърли. Част от тях закачи в гардероба. В една чаша в банята остави четка и наполовина използвана паста за зъби. Всеки, влязъл тайно в стаята, щеше да реши, че жената ще се върне съвсем скоро. Погледна часовника си, затвори куфара, изчака точно тридесет минути и взе асансьора за фоайето.
Бътлър, вече подредил стаята си по подобен начин с неща, които никога повече нямаше да види, я чакаше зад волана на реното. Пийт Нийлд седеше на задната седалка. Беше пристигнал в хотела с такси след тях, но бе повторил съвсем същата процедура по настаняването и подреждането на стаята. Пола се настани до Бътлър и прошепна:
— Хайде, Аркашон. Идваме.
— Ще почака малко. Наблизо е паркиран онзи фиат. Тръгваме през полетата южно от Бордо…
Половин час по-късно те се движеха по едно празно междуградско шосе. Празно, ако не се смяташе реното им и фаровете на колата зад тях. Пола се обади:
— Чудя се какво стана с Марлър. Сякаш изчезна вдън земя…
— А, някъде наоколо е — отвърна Бътлър. — Но не ме питай къде, нямам представа.
— Туийд му възложи някаква много специална мисия. Интересно ми е каква.
— Защо не питаш Туийд, като се видите следващия път?
— Туийд сигурно е още в Париж. Останах с впечатлението, че ще прекара няколко дни в града, за да си сътрудничи с Навар. Моментът, в който пристигнахме във Франция, е наистина исторически. Президентът и премиерът са мъртви…
Пола бе разбрала новината от съседа си в самолета за Бордо. Малкото пътници оживено обсъждаха събитието. Но освен възбудата им Пола бе усетила и първите признаци на тревога.
— Сигурно ще попитам Туийд за Марлър — каза тя.
— Познай дали ще ти отговори — усмихна се Бътлър. — А и бас държа, че Марлър, където и да е той, няма представа за нашето местоположение. Туийд изпипа тази операция до съвършенство…
Замълча, когато колата изкачи някакъв хълм, и хвърли бърз поглед в огледалото. Отзад се движеше само фиатът. Заспускаха се по наклона. Пред тях също нямаше коли. Бътлър намали, преди пътят отново да стане равен, и извъртя рязко волана. Колата застана напряко на шосето и го блокира.
— И това място ще свърши работа — каза той с обичайния си безизразен глас.
— За какво? — попита Пола.
— Почакай и ще разбереш.
Бътлър докосна валтера в кобура на кръста си. Пола му беше предала малко куфарче с оръжие в швейцарския ресторант в Париж. Благодарение на Лазал самата тя носеше в чантичката си броунинг, калибър 32. Нийлд беше въоръжен с втори валтер. Бътлър извади пътна карта от жабката и излезе от колата, като остави фаровете включени. Върна се няколко метра назад по пътя и застана в средата, хванал картата във вдигнатата си ръка. Фиатът превали хълма, втурна се по наклона, но бързо намали и спря малко пред Бътлър. В кабината беше само шофьорът. Бътлър уверено тръгна напред, като показваше картата на светлината на фаровете. Когато стигна до вратата на шофьора, той вече бе свалил стъклото и го наблюдаваше с подозрение. Бътлър започна на завален френски:
— Загубихме се. Не знаем даже къде се намираме, а картата не ни помага да се оправим. Може би вие…
Докато го слушаше, ниският дебел мъж, облечен в тъмен костюм, стискаше между устните си запалената пура. Дясната ръка на Бътлър, пъхната в шофьорска ръкавица, полетя напред като нападаща змия. Стиснатият му юмрук се стовари върху челюстта на французина. Чу се силно изпукване като от нещо счупено. Шофьорът се преви над волана.