— Моше, опиши ми къде се намира вилата ти.
— Западно от Сен Жиронс. Скрита в горите на Ланд, но съвсем близо до морето. През нощта можеш да чуеш шума от прибоя. А и през деня, ако морето е бурно. Дюните се простират на километри по плажа. Беше спокойно и идилично местенце, преди да започнат убийствата.
— Какви убийства?
— По-добре е да видиш всичко сам. Нали казват, че един поглед замества хиляда думи. Освен това там има човек, който ще ти покаже нещата по-добре от мен.
— Опиши ми самата вила.
— Стара дървена едноетажна постройка. С веранда откъм морето. Две спални, дневна, кухня и тоалетна. Това е.
— Входове и изходи?
— Влиза се откъм верандата през здрава дървена врата. От двете й страни има прозорци. Отзад прозорци няма, с изключение на един — разположен ниско до земята, затворен с решетка. Точно пред него се намира дълбока ровина, подобна на канавката, която ми спаси живота в Тарб. Втора врата извежда встрани от къщата. Има и мазе без изход навън.
— Мисля, че успях да си я представя.
Повече не проговориха. Продължиха по нощното шосе, подминаха Сен Жиронс, а после евреинът свърна по някакъв черен път, водещ навътре в гората.
Нюмън погледна часовника си. След около два часа щеше да настъпи утрото. Атаките често се провеждаха призори.
В Аркашон Бътлър случайно избра същия хотел, в който временно се бе приютил Моше Щайн. Според плана, те пристигнаха там през нощта. Пола бе увиснала на ръката му, като се притискаше силно в него.
Бътлър бързо оправи формалностите с администратора, който оглеждаше новопристигналата двойка и Нийлд, последвал я с куфарите. В ръката си Бътлър стискаше няколко сгънати френски банкноти. Помоли на френски за три съседни стаи.
— Трудно ще стане — администраторът се втренчи в него над полукръглите си очила. — Хотелът е почти пълен.
— Посред ноември? Хайде стига. Идваме чак от Лазурния бряг. Искам три стаи. Една до друга. Е, ако не може…
Банкнотите започнаха да изчезват в джоба на Бътлър. Администраторът изведнъж се оживи. Престори се, че проверява нещо в регистъра. После каза:
— Моля да ме извините. Оказа се, че имаме три свободни съседни стаи на първия етаж. Можете да се настаните веднага…
— Цената, която съобщи, беше невероятна.
— Ти за луд ли ме взимаш? — продължи Бътлър на френски.
— Ето ти пари за трите стаи. Повече няма да получиш.
Администраторът се ухили. Беше убеден, че посетителите нямат нужда и от трите, че Пола щеше да легне при Бътлър. А те искаха да създадат точно това впечатление.
Бътлър занесе куфарчето на Пола в средната стая. Така с Нийлд щяха да я охраняват по-лесно. Когато си тръгваше, Пола се обади:
— Благодаря ти, Хари. За това, че се грижиш за мен.
— Тъкмо ме подсети — без нас няма да мърдаш никъде.
— Добре, обещавам. Сутринта ще се обадя на Изабел и се надявам да я посетя. С моя сигурен ескорт, разбира се. А следобед ще отидем във вила „Форбан“, за да мога да се срещна отново с Джийн Буржойн. Преди това ще й позвъня по телефона.
— Чудесно. Но не бива да забравяме, че се намираме на опасна територия. Може да се случи всичко. Лека нощ…
Запалил цигара, Марлър седеше на леглото в малък апартамент на „Рю дю Бак“ в Париж. Беше облечен с френски джинси и френска риза. Почиваше си, но си беше позволил единствено да разкопчае горните две копчета на ризата.
До себе си беше поставил най-усъвършенствания радиотелефон в света, създаден в техническата лаборатория на Парк Кресънт. Телефонът беше снабден с мощен предавател и дълга антена, която се разгъваше след натискането на един бутон. Марлър поддържаше непрекъсната връзка с Туийд в Министерството на отбраната. Но обхватът на телефона беше далеч по-голям.
Сред подредените в един куфар дрехи имаше и няколко доста необичайни за Марлър предмети. Той се представяше за търговец на козметика и носеше със себе си своите „мостри“ — части от екипировката му, скрити под външния вид на разнообразни флакони и шишета.
В голям калъф беше поставена разглобена карабина „Армалайт“, увита в копринен шал, заедно с амунициите и специален оптически мерник. Доверен куриер на Лазал му бе предал оръжието в някаква съмнителна кръчма на Монмартър. Оттам Марлър бе стигнал до квартирата си с метрото. Един-единствен човек знаеше местонахождението му — Туийд.
Със себе си Марлър носеше и голяма сума пари, плюс няколко отворени билета за полетите на „Ер Интер“. Част от тях вече бе използвал. Погледна часовника си, затвори очи и се унесе в сън. Марлър имаше способността да заспива по всяко време. Телефонът стоеше на възглавницата, непосредствено до ухото му. Нямаше начин да не чуе позвъняването. Чакаше нови инструкции.