— Смърт на всички евреи! Смърт на всички…
От връщането си в къщата двамата не бяха престанали да работят. Моше смаза решетъчния капак на задния прозорец, за да може да се отвори лесно. Нюмън взе куп парцали и ги накъса на ивици. После се зае с празните бутилки. Раздели ги на две — за него и за Моше. Разпредели своите, здраво затворени, по джобовете на шлифера си, няколко пъхна под колана. Моше направи същото. Нюмън му даде и резервната си запалка. Виковете на хората отвън ставаха все по-силни. Евреинът каза:
— Все още мисля, че трябва да си тръгнеш. Ако го направиш веднага, може да успееш да се измъкнеш.
— Тази война е и моя. Задачата ми е да спра Дьо Форж. А това са негови хора. Идват за теб.
— Искам да си тръгнеш — настояваше Моше. — Не трябваше да те взимам със себе си.
— А не искаш ли да им отмъстиш? Не е ли това същата песен, която чу в Тарб преди другарите ти да бъдат овъглени?
— Същата е…
— Значи и някои от мъжете са същите. Не искаш ли да им отмъстиш? — повтори Нюмън.
— Не можем да лежим и да чакаме да ни убият, както правехме досега.
— Тогава защо мърмориш?
— Изобщо не мърморя! — възпротиви се Моше.
Нюмън се усмихна в мрака:
— Е, значи добре се преструваше…
Той млъкна, когато напевите се превърнаха в грозни, настървени крясъци. Мъжете бяха навлезли в просеката около вилата. Блясък отвън освети стаята и Нюмън пропълзя до прозореца. Зловещи сенки заиграха по стените. Гърлото му беше пресъхнало. Преглътна.
Водачът на нападателите беше издигнал огнен кръст — Лотарингския кръст на Дьо Гол от Втората световна война. Нюмън гледаше с погнуса тази отвратителна гавра със свещения символ. От двете страни на водача крачеха по четирима мъже, сякаш оформящи фланговете на военно подразделение. Деветимата бяха облечени в ужасяващи бели наметала, а качулки скриваха главите им. Осем от тях носеха в ръцете си пламтящи факли. Ку-клукс-клан.
— Боб, трябва да си вървиш — прошепна Моше.
— Или и двамата ще си тръгнем живи оттук, или и двамата ще умрем — спокойно отвърна Нюмън. — Знаеш как ще действаме.
— Добре. Ще се справя. Време ли е?
— Нека се приближат още малко. Негодниците се забавляват, искат да удължат агонията ни.
— Ще изгорят къщата до основи.
— Това е техният план. А ние започваме нашия…
Излязоха от вилата през задния прозорец, като го затвориха след себе си. Нюмън мина пръв и запълзя бързо по дъното на ровината. Показа се над ръба й и усети аромата на боровете. Моше запълзя в обратна посока и скоро се озова до дясната страна на къщата. Нюмън му даде знак, двамата се измъкнаха от канала и застанаха плътно долепени до двете срещуположни стени на вилата. Нападателите им се намираха пред верандата.
Нюмън извади една бутилка и отвинти капачката й. Остра миризма измести уханието на боровете — шишето беше пълно с бензин, налят в него с помощта на фунията. В гърлото му беше пъхната ивица плат и Нюмън извади края й навън. Показа се иззад ъгъла на къщата и видя пред себе си крайните двама от нападателите. Подпали фитила на бутилката със запалката си и метна шишето. То се разби точно между двамата и избухна с ослепителен пламък. Огънят се втурна към белите им наметала и жадно ги погълна. Мъжете се разбягаха с ужасни писъци, превърнати в живи факли.
Нюмън запали фитила на втората бутилка и я хвърли към водача, вдигнал горящия кръст. Тя избухна в краката му, а огнените езици пропълзяха по дрехите му. Кръстът се разлюля и падна на земята, а мъжът с нечовешки крясъци се срути след него в огнения пъкъл. Нюмън хвърли третата бутилка. Тя експлодира във въздуха и подпали още двама от нападателите.
Отляво Моше също хвърляше бомбите си. Имаше точен прицел. Четирима от негодниците побягнах встрани, обхванати от огъня, но скоро се свлякоха на земята с писъци. Нощта се превърна в огън. Крясъци и викове на ужас замениха песента на мъжете, дошли да убият и изгорят Моше Щайн.
Тишината настъпи изведнъж. Чуваше се само пропукването на догарящия бензин. Противна миризма се понесе над земята. Двама от нападателите се бяха хвърлили на земята с надеждата да се спасят от пламъците. Не успяха, разбира се. Спасиха само дрехите си. Телата на останалите лежаха наоколо напълно овъглени.
Нюмън се приближи към тези двама мъже. Наметалата бяха изгорели, но дрехите под тях бяха оцелели. Униформи на френската армия. Нюмън спокойно извади фотоапарата и направи по пет снимки на всеки от труповете. Моше се приближи към него.
— Ужасно е, нали?
Ръцете на Нюмън не трепваха, докато снимаше. Беше претръпнал от преживяното в Източна Германия преди няколко години, по времето на Студената война. Прибра апарата и изхвърли от джобовете си неупотребените бутилки.