— Работата е опасна. При такъв товар произшествията не са изключени, а ние се стремим да ги избягваме…
— Ще ми докладваш на всеки половин час. През нощта прехвърлихте ли товара от камионите?
Доулиш имаше предвид камионите, дошли тук от фабриката в гората по пътя за Ортфорд. Фабриката, която Марлър и Нюмън се бяха опитали да проучат, но не бяха успели докрай заради мините, поставени около нея.
Когато камионите пристигнаха в Дънуич посред нощ, те не изненадаха никого. Двама от водолазите — редовни клиенти на „Бърлогата на моряка“ — бяха споменали, че се очакват камиони с доставки от прясна храна и електронна техника за гмуркачите. Те поддържаха версията, че за проучванията се използва най-ново техническо оборудване.
На Сантос му се искаше Доулиш да се махне от мостика. По националност беше панамец и тук получаваше заплата, каквато никой друг нямаше да му даде. Достатъчно голяма, за да си държи устата затворена.
— Разбрахме се, нали? Ще ми докладваш на всеки половин час — повтори Доулиш и тръгна към луксозната си каюта.
Тя беше голяма и също оборудвана с последните постижения на комуникационната техника. Затвори вратата и тъкмо си наливаше голяма чаша скоч, телефонът иззвъня.
— Мътните да го вземат!
Остави питието, седна в креслото и вдигна слушалката. Чу боботещия овладян глас на Бранд, идващ от Аркашон ясен и отчетлив:
— Тук може да се случат неприятни неща. Познайте кого срещнах в една местна кръчма.
— Мразя да гадая. Казвай направо, за бога!
— Онази патка, Пола Грей, дето ви интервюира. Опитах се да разбера какво прави тук, но доникъде не стигнах.
— Това едва ли е случайно съвпадение…
Доулиш даде на помощника си точни инструкции, закодирани в изречения и фрази, които никой друг не би успял да разбере. Не искаше да поема рискове, тъй като знаеше за съвършената подслушвателна апаратура в Челтнъм, която се използваше дори от правителството. По време на разговора не се спомена нито едно име, с изключение на Пола Грей, но то едва ли щеше да подскаже много на евентуалните подслушвачи.
Лек дъждец падаше от ниското притъмняло небе, което покриваше Париж. Туийд току-що се бе прибрал от кратката разходка из града. Бе усетил неспокойствието на населението. Възгледите на посетителите в един бар, където бе пийнал чаша кафе, го бяха шокирали. А тези хора бяха най-обикновени граждани. Туийд си припомни дочутите реплики:
„Време е Дьо Форж да вземе властта.“
„Само той може да бъде втори Дьо Гол.“
„Трябва ни един силен мъж, за да прочисти страната от арабите и другите гнусни чужденци. Ако можех, щях да ги прибера от улиците, да натоваря цялото племе на кораби и да го изпратя там, откъдето е дошло. А Дьо Форж може да го направи и ще го направи…“
На влизане във вътрешното министерство Туийд показа пропуска си, даден му от Навар. Докато отключваше вратата на кабинета си, чу телефона да звъни.
— Да? Кой е?
— Моника. Още новини. Първо за снимките, които Марлър направи по време на риболова с Нюмън. Разбирате ли ме? Снимките на сградите в завода на Доулиш по пътя за Ортфорд.
— Разбирам, Моника. Много време им трябваше, за да ги проявят и да си кажат думата.
— Вярно е. Но когато дойдоха данните и докладът от Портън, държавният секретар лично възложи на Специалния отдел да проучи мястото. Експерти от Портън също отидоха там. Но не откриха нищо.
— Нищо? — Туийд беше изненадан. Спомни си доклада на ветеринарния лекар за смъртта на лисицата, донесена от Нюмън. Той беше сигурен — нервнопаралитичен газ. — Май не разбирам…
— Всъщност и аз малко избързах. Филмите на Марлър били проявени и много внимателно проучени в Портън — предполагам, че са използвали най-новата си техника. Според експертите контейнерите, които се появили на снимките, били от вида, в който се съхранява нервнопаралитичен газ. Затова се и съгласили да тръгнат от Портън, за да разгледат мястото заедно с хората от Специалния отдел.
— И какво са намерили в лабораторията на Доулиш?
— Нищо. Била празна. Нито един контейнер. Преровили всичко с инструментите си. Било съвсем чисто. Прекалено чисто, както се изрази един от експертите. А мини също нямало.
— Благодаря, Моника. Обаждай се…
Туийд се чувстваше още по-зле, когато затвори телефона. Продължаваше да бъде сигурен, че нещо важно му убягва. Взе отново доклада на Пола и го зачете. Обръщаше внимание на всяка дума.
След пътуването през полето Бътлър спря реното на тридесетина метра от входа на вила „Форбан“. Пола слезе от колата и се приближи до затворените метални врати.
— Имам лоши предчувствия — обади се от задната седалка Нийлд.