— Не! Ти прекали! — Дьо Форж сграбчи облегалката на креслото, за да се овладее поне донякъде. — Задната врата беше отворена. С кого беше? Кой е излязъл оттам, когато ви изненадах с пристигането си?
— Никой — Джийн остави книгата си на масата и се изправи с лице към него. — Аз излязох в градината да подишам малко свеж въздух. Когато ви чух да идвате, се върнах бързо вътре, защото трябваше да те посрещна. Но да пукна, ако знам защо трябва да се оправдавам за всяко свое движение. Повече нищо няма да ти кажа.
Дьо Форж беше овладял гнева си. Умът му хладно и прецизно заработи. Прегърна я, целуна я и се усмихна. Тя не отвърна на ласките му. Дьо Форж я пусна и каза:
— По-красива си от всякога. Свежият въздух ти се е отразил добре. Минах оттук просто да те видя. Утре вечер ще дойда за по-дълго. Довиждане, засега…
Той бързо прекоси хола, за да може Джийн да чуе стъпките му по блестящия паркет и да реши, че наистина е много зает. Когато седна в лимузината до Леми и колата потегли, изражението на лицето му се беше променило, а тонът му беше груб и рязък:
— Изпрати ли човек да се погрижи за онзи автомобил?
— Тръгна веднага. Ще го спре и ще разбере кой е в него. После, без да освобождава колата, ще ми се обади по радиостанцията.
— Добре. Май отново ще има пострадали по време на учение. Много невинни граждани си умират от невнимание, нали така? Връщаме се в щаба.
— Натисни педала, Пийт — нареди Бътлър. — Ако са чули колата ни, сигурно вече са изпратили някой да ни проследи. Искам да се махнем от този проклет път, да се качим на главното шосе, преди да са ни настигнали. Тогава никой няма да може да докаже посещението ни във вила „Форбан“.
— Дръж се, Пола — каза Нийлд и ускори.
Тесният път следваше извивките по дъното на един овраг, което означаваше, че колата не можеше да бъде забелязана от шосето, към което се движеха. Повърхността му беше неравна, осеяна с камъни и буци пръст. Пола се държеше здраво за вратата, докато Нийлд рязко въртеше волана в двете посоки, следвайки непрекъснатите завои. Скоростта не му създаваше проблеми по трудното трасе. Бивш автомобилен състезател, навремето той беше участвал в немалко ралита. Можеше да удържи всякаква кола при всякаква скорост върху всякаква пътна настилка. Известно време Пола следеше хода на стрелката на спидометъра на таблото, но после се отказа. По-добре щеше да се чувства, ако не знаеше с каква скорост се носят по камънаците.
От главното шосе ги деляха около две мили, когато Пола погледна зад колата. Бяха навлезли в прав участък и пътят продължаваше пред тях като по конец. Настилката също беше по-добра и не се усещаше бясното подскачане от преди. Пола извади бинокъла от чантата си и го насочи през задното стъкло.
Далеч зад тях на пътя се бе появила малка точка, която непрекъснато увеличаваше размерите си. Фокусира лещите и си пое дълбоко въздух. Потупа Бътлър по рамото. Той се извъртя назад:
— Неприятности?
— Така ми се струва. Един войник кара като побеснял зад нас. От мотора му стърчи антена. Мисля, че на гърба му има автомат.
Нийлд хвърли поглед в огледалото:
— Застреляй го, Хари.
— Не. Знаеш ли какво ще стане, ако намерят куршум в трупа на войник от армията на Дьо Форж? Намираме се на вражеска територия, не забравяй това.
— Имаш ли друго решение?
— Ще измисля нещо. Например… — Бътлър им обясни как да действат в подходящия момент. Пола отново погледна назад. Мотоциклетистът се беше приближил, но не достатъчно, за да може да го види добре. Бътлър за трети път погледна в страничното огледало. После заповяда на Пола:
— Скрий се. Легни на пода и се свий на кълбо. Онзи отзад не трябва да те види.
— Както наредите, сър!
Пола легна на пода, неудобно подвила крака. Добре че сега пътят беше по-добър. Нийлд продължаваше да кара бързо, но мотоциклетистът с лекота ги задмина. Пътят беше по-широк — достатъчно, за да може да профучи покрай колата и да продължи със същата скорост пред нея. Успяха да зърнат зловещата каска, тъмните очила на лицето на войника, поклащащата се от скоростта антена, автомата на гърба.
Мотоциклетистът държеше кормилото с една ръка. С другата им направи знак да спрат.
— Продължавай — нареди Бътлър. — Но постепенно намалявай.
— Не виждам как ще изпълним плана ти…
— Просто продължавай да караш. Може да имаме късмет.
— И ти си ми един оптимист… — подигра го Нийлд.
— Така трябва, приятелю.
— Какво става? — попита Пола.
— Много неща — отвърна Бътлър. — Ти си дръж главата ниско.
Моторът изведнъж ускори и се скри от погледа. Пред тях пътят се спускаше в някаква падина. Войникът не се появи от другата й страна. Значи ги чакаше в ниското. Бътлър въздъхна с облекчение. Погледна Нийлд, той кимна и намали още малко. Бътлър се обърна и каза на Пола: