— А на мен ми трябва поне един сигурен факт. Как е убивал досега, разбира ли от експлозиви, как изглежда или поне на каква възраст е? За нас той все още е само призрак.
— За две от изброените неща съм чувал по нещо. Говори се, че любимият му метод е удушването на жертвите. И че е специалист по експлозиви.
— Искам факти, а не слухове.
— Точно това търсим и ние, Туийд. Ще държа връзка.
В момента, в който Туийд затвори телефона, в кабинета му влезе Кулман. Изглеждаше пълен с енергия. Заговори, като размахваше пурата си:
— Докъде стигна, приятелю?
— А ти? — отвърна му с въпрос Туийд.
— Обръщаме Германия с главата надолу, за да пипнем „Сигфрид“. Мисля, че този път ще имаме резултати. Натискът е толкова силен, че бойните ядра на групировката непрекъснато сменят квартирите си. На един адрес в Дюселдорф пристигнахме с час закъснение. Изпуснахме трима мъже и една жена. Но те не бяха успели да вземат със себе си оръжията и експлозивите. И най-важното — намерихме отпечатъци. Явно са били наистина подплашени, щом не са почистили апартамента.
— Изпрати ли отпечатъците в Интерпол?
— Разбира се — Кулман нетърпеливо махна с ръка. — Оттам съобщиха след проверка на досиетата, че не могат да свържат отпечатъците с някой от досега известните терористи. Мислиш ли, че това има значение за нас?
— Има много голямо значение — отвърна Туийд. Беше доволен, защото информацията подкрепяше собствената му теория.
— Върху какво работиш в момента?
— Върху самоличността на Калмар. Трябват ми още няколко фрагмента от мозайката, и портретът му ще е готов. Около този убиец има нещо много странно…
Дьо Форж седна зад бюрото в кабинета си и директният телефон почти веднага иззвъня. Леми бе отишъл в собствения кабинет, за да осъществи контакта с Калмар — щеше да се обади на жената, която му казваше при кой телефонен апарат да отиде.
Генералът внимателно постави кепето си на бюрото, така че козирката да сочи към него. Чак тогава вдигна слушалката. Предполагаше, че звъни Леми, за да съобщи къде ще чака обаждането на Калмар.
— Да? Кое е?
— Куршумът, който премина през лимузината ви, беше насочен точно пет сантиметра пред лицето ви. Следващия път обаче ще пробие дупка в черепа ви.
— Кой се обажда, по дяволите?
— Знаете много добре. Манто. Дължите ми два милиона швейцарски франка. Разпоредете се на Леми да извърши плащането. След пет минути ще му се обадя по директния телефон.
— Откъде да знам, че вие…
— От вестниците. Предполагам, че можете да четете?
— Смеете да ме обиждате? — процеди Дьо Форж.
— Смея да ви убия, ако не получа парите си. Досега всички са си плащали. Освен един. Впрочем и той плати — с живота си.
— Имам силна охрана — каза генералът с леден глас.
— И днес я имахте. И се движехте в бронирана лимузина. Не успя да ви предпази, нали? Знам всяко ваше движение. Ако имате някакви поръчки за мен, обадете ми се. Чрез Леми. Но само след като сега си платите. В швейцарски франкове. И, както казах, без поредни номера на банкнотите.
— Ще помисля върху предложението ви за…
Дьо Форж разбра, че вече никой не го слуша. Французинът от другата страна беше прекъснал връзката. Генералът остана за миг неподвижен, после набра номера на Леми:
— Ела веднага в кабинета ми!
— Но, генерале, трябва да тръгвам. Осъществих връзката с жената на Калмар…
— В кабинета ми! Казах — веднага!
Дьо Форж тресна слушалката. Малко се беше поуспокоил — държа се с подчинения си така, както Манто се бе държал със самия него. Изравни бележника си с ръба на бюрото. Лицето му остана намръщено. Леми влезе задъхан, без да почука, но шефът му не обърна внимание на тази волност. Опитваше се да прикрие факта, че се чувства в безизходица.
— Нещо спешно ли е, генерале?
— Седни. Не говори. Слушай внимателно какво ти казвам. Не ме прекъсвай…
Дьо Форж накратко предаде разговора си с Манто. Докато говореше, той внимателно наблюдаваше началника на разузнаването си. По челото на Леми бяха избили капки пот. Разбира се, те можеха да бъдат и резултат от усилията му да стигне бързо до кабинета на шефа.
— Това е положението — завърши Дьо Форж. — Спомена и нещо за вестниците. Надявам се, че ти следиш развоя на събитията и си ги чел.
Дьо Форж извади последните броеве на „Либерасион“, „Фигаро“, „Монд“ и ги хвърли през бюрото в скута на Леми.
— Чети!
Вече ги бе чел, разбира се, но се подчини. Подреди заглавията едно под друго:
„МАНТО УБИ ПРЕЗИДЕНТА И ПРЕМИЕРА“ „МАНТО ЗАСТРЕЛЯ ПРЕФЕКТА НА ПАРИЖ“ „МАНТО ИЗБИВА ВИСШИ ДЪРЖАВНИ СЛУЖИТЕЛИ“