— Манто! — избухна Дьо Форж. — Нищо друго освен този Манто! За какво плащаме на Калмар? Дали не прехвърля работата си на Манто?
— Съмнявам се…
— Продължавай да се съмняваш! Но преди по-малко от час Манто изпълни заканата си. Куршумът му за малко не ме улучи. И — продължи той саркастично, — ако не си го забелязал, тази атака беше безупречно пресметната. Най-напред стреля по гумата на първия мотор от ескорта, за да спре колата ми. Не застреля войника, макар и да съм сигурен, че можеше да го направи. Манто каза, че ще ти позвъни на директния телефон. Откъде, за Бога, научава номерата? Във всеки случай ще бъде по-добре да се намираш в кабинета си, когато те потърси. Тоест след малко.
— Заповедите ви, генерале?
Леми бързо се изправи. Дьо Форж вдигна ръце и погледна тавана, сякаш молеше Бог да му помогне да се справи с идиотите около себе си.
— Ще му платиш, естествено. Два милиона швейцарски франка. И се постарай банкнотите да не са с поредни номера.
— Но аз трябва да тръгна, към посочената ми телефонна кабина, за да се свържа с Калмар. Но него какво да кажа?
— Сам не можеш ли да го измислиш? Все аз трябва да решавам. Съобщи на Калмар имената на Пола Грей и Джийн Буржойн. Първата се намира в Аркашон. Когато попита за плащането, кажи му, че очакваме големи парични постъпления всеки момент. Това е и истината.
— А на Манто да платя според неговите условия?
— Точно така — Дьо Форж се усмихна. — Но съобщи и на него имената на обектите. Да видим кой работи за нас и кой печели с работа. Време е да идеш в кабинета си…
Останал сам, Дьо Форж закрачи из кабинета с ръце на гърба. Беше доволен от последния си ход. Кой от убийците щеше да се справи пръв? Време беше да разчисти всички шпиони от пътя си. От пътя към властта над Франция.
В Министерството на отбраната в Париж Туийд също четеше заглавията във вестниците и текста под тях. Вдигна поглед, когато в кабинета му влезе Рене Лазал.
— Навар реши ли къде да съсредоточи силите си? — попита Туийд. — Тук, на север, около Париж или на юг, близо до щаба на Дьо Форж?
— Все още изчаква. Изчаква някои нови развития, които да му посочат правилното решение. Разбрал е, че Жозет — жената на Дьо Форж — е пристигнала в Париж и организира салонни тържества и следобедни приеми в апартамента в Паси. Много влиятелни личности посещават приемите, включително и журналисти. Явно подготвя почвата за пристигането на Дьо Форж в Париж.
— Разбирам — Туийд погледна през прозореца. — Рене, можеш ли да ми дадеш адреса на апартамента в Паси?
Лазал взе лист от бюрото, написа с ясния си почерк улицата и номера, сгъна листа и го подаде на Туийд.
— Какво си намислил?
— Време е да изляза на бойното поле и сам да огледам обстановката. Тук напрежението става непоносимо. Вече страдам от клаустрофобия.
— Има още нещо интересно за теб. Отнася се за чужденеца, член на „Черният кръг“, когото наричат Птицата. Напоследък все по-често присъства на тайните заседания.
— Откъде, за Бога, получаваш тази информация?
— Тайна. Имам си информатори.
— Няколко?
— Правилно си ме разбрал. И един съвет — ако ще ходиш в Паси, пази се…
Когато остана сам, Туийд написа на един лист: Птицата. Добави и думата на френски. После нарисува лешояд. Всичко съвпадаше. Но кои ли бяха информаторите на Лазал?
Ивет Мурлон, агентката на Леми, бе получила нарежданията от шефа си. Седеше в очуканото пежо, с което беше пристигнала от щаба на Трети корпус, и наблюдаваше вила „Форбан“. Намираше се сред полето и добре виждаше металните врати на оградата на вилата, но сама оставаше скрита от храстите пред колата.
Ивет беше безлична на вид жена с бледа кожа и грозни крака. Като добавка имаше и неприятна, зла уста. Беше предана като куче на генерал Дьо Форж. От своя страна генералът бе достатъчно предвидлив, за да й подарява от време на време по нещо дребно — жест, който друг мъж никога не проявяваше към нея. Дьо Форж я държеше на разстояние от себе си, но имаше пълно доверие във верността й.
Пежото криеше някои технически подобрения, за които бе невъзможно да се съди по външния му вид — мощен двигател и радиостанция, по която Ивет можеше да се свързва с Трети корпус от всякакво разстояние. Но най-голямото предимство на Ивет беше фактът, че в нея никой никога не се заглеждаше. Сега бе облечена в омачкан шлифер и носеше чифт стари протъркани ръкавици.
Жената се наведе напред, когато железните врати се отвориха. Дори от това разстояние успя да познае шофьора, седнал зад волана на ровъра. Нямаше начин да не забележи буйните руси коси на Джийн Буржойн. Колата се отправи на север. Ивет изчака малко, запали двигателя, излезе на пътя и тръгна след ровъра.