— Това е братовчед ми Хари.
— Видях ви вътре — каза Роузуотър, когато пое ръката му, и добави без ентусиазъм: — Можехте да седнете при нас.
— Не обичам да досаждам — отвърна Бътлър с каменно лице.
— Ние сме пеша — обясни Пола. — Твоята кола къде е?
— В една глуха пряка на крайбрежния булевард — отвърна Виктор. — Е, довиждане. Обаждай се.
Виктор се отдалечи към брега, но Бътлър задържа Пола на мястото й, докато не се скри зад ъгъла. Чак тогава тръгнаха към реното, където търпеливо чакаше Нийлд. Пола го бе съжалила по време на вечерята. Когато седна в колата, тя го попита:
— Откога не си ял, Пийт?
— От половин час — Нийлд се обърна усмихнат, хванал нещо в ръката си. — Сандвичи от хладилната чанта. Не тръгвам никъде без храна. И без термос кафе.
— Хайде да се махаме — каза Бътлър, когато се настани до партньора си. Карай обратно към хотела. Бавно.
— Преди това искам да проверя онова порше. Стои тук от идването ни. Ей сега се връщам. Излезе от колата, преди Бътлър да успее да му отговори. Пола видя, че ниско до бедрото си държи валтер. Пресече улицата и тръгна към поршето, което стоеше като тигър, приклекнал преди скок. Крачеше спокойно, като местен жител на път за вкъщи, вдигнал яката си срещу хапещия студ. На улицата не се виждаха други хора. Нощните сенки, неспокойни и изнервящи, бяха обгърнали колата. Нийлд придърпа по-високо яката си и се приближи до колата. Каучуковите подметки на обувките му не вдигаха никакъв шум. Докато Пола наблюдаваше движенията му, пот изби по дланите й. Напрегна се в очакване на изстрели.
Нийлд обиколи колата, после отново пресече улицата и се върна при реното. Седна зад волана и прибра валтера.
— Фалшива тревога. Няма никой. Сега вече тръгваме.
— Карай бавно — повтори Бътлър.
— Каза ми го вече.
— Да, но Джийн Буржойн се обади скоро — рече Пола. — Колкото по-бързо се измъкне от вилата, толкова по-добре.
— Трябва да действа много предпазливо — съгласи се Бътлър. Нийлд изведнъж спря, изруга и каза, че портфейла му го няма.
Реши, че го е изпуснал от джоба си, слезе от колата, без да угаси мотора, и се затича назад. Върна се много бързо. Докато прибираше портфейла си, каза, че го намерил паднал на улицата. Пола доста се учуди от поведението му — Нийлд никога не губеше нищо.
Колата бавно се движеше. Улиците на Аркашон бяха почти празни — заради късния час, заради студа, заради ноември, който скоро щеше да отстъпи пред декември. Свърнаха покрай един ъгъл и Пола изведнъж се обади:
— Намали, Пийт.
Малко пред тях по тротоара от същата страна на улицата се движеше мъж. Въпреки тежкото палто и астраганената шапка Пола позна стойката му и начина, по който вървеше — като човек, измерващ разстояние в крачки.
— Отново лейтенант Бертие.
— Сигурна ли си? — попита Бътлър.
— Абсолютно. Нали го познавам, прекарах известно време с него в Олдбърг, когато се представяше за Джеймс Сандърс.
— Засили леко, Пийт — посъветва го Бътлър. — Ще се усъмни, ако ни види да се влачим така.
В момента, в който се изравниха с Бертие, Пола бързо погледна през прозореца. Да, това беше офицерът на Дьо Форж. Малко преди да стигнат хотела, Бътлър каза:
— Странно, не мислите ли? Бертие обикаля града. Пак в Аркашон срещнахме и любезния мистър Бранд. Май в този край се готви нещо…
— Стига! — прекъсна го Пола. — Достатъчно се тревожа за Джийн. Може да е звъняла, докато ме е нямало.
— Скоро ще разберем това.
Ивет Мурлон, агентката на Дьо Форж, бе проследила Джийн Буржойн, без жертвата й да забележи опашката. Очуканото пежо на Ивет по нищо не се различаваше от хилядите подобни френски автомобили.
Джийн пристигна в „Атлантик“ по тъмно и веднага се отправи към рецепцията. Внимателно формулира въпроса си:
— Приятелката ми Пола Грей каза, че е отседнала в хотел в Аркашон. Надявам се, че това е мястото…
Тя сложи ръката си на гишето, стиснала две банкноти. Администраторът небрежно пое парите и отвърна:
— Точно това е мястото. Приятелката ви е отседнала тук.
— Прекрасно! Ще ми кажете ли номера на стаята й?
— Да, но няма да ви свърши работа. Тя излезе.
— Знаете ли кога ще се прибере?
— Нямам представа. Не ми казва къде ходи. — Администраторът се поколеба, после се наведе към Джийн: — Мисля, че излезе за вечеря. С нея беше и един мъж.
— Благодаря ви. Мога да я почакам, нали? — тя огледа полутъмното фоайе. — Ще седна на онова кресло.
— Разбира се…
Кожената тапицерия на креслото беше срязана на едно място и от процепа стърчеше дунапрен. „Е, не е като в «Риц»“ — помисли си Джийн, докато сядаше. Дълго време остана в креслото. Пола не се появяваше. Започна да се тревожи — Дьо Форж вероятно се бе върнал във вилата, а в такъв случай хората му вече бяха по петите й. Джийн се почувства невероятно уязвима.