— Навесът за лодки — каза Пола. — Между Гайян и Фактюр. Ти ще водиш, Хари.
— Ще карам аз — каза Нийлд, докато се спускаха по стълбите.
— Не, по дяволите! Този път ще карам аз — изстреля Пола и се втурна към колата.
Джийн Буржойн стоеше на площадката пред навеса за лодки, запалила цигара. Рядко пушеше, но сега нервите й бяха опънати до скъсване. Прикриваше огънчето от цигарата с лявата си ръка. Сгушена в коженото палто, тя се опитваше да не се поддава на потискащата атмосфера около навеса. Единственият звук беше плискането на вълните в подпорите. От едната страна на площадката имаше поток. Малка лодка лежеше неподвижно, заседнала в плиткото му тинесто дъно.
Площадката и навесът бяха издигнати близо до брега на пристанищния басейн. Някога дървен хелинг бе водил от навеса през заблатената земя до водата. Сега от това приспособление за спускане на лодките бяха останали само подпорите и няколко прогнили дъски. Духът на разруха витаеше наоколо.
Дървени стъпала се спускаха от двете страни на площадката. Едните водеха към потока, а другите слизаха на твърда земя. По тях се бе качила Джийн. Беше паркирала ровъра си встрани от широкия черен път, водещ от шосето към навеса. Водата, която тихичко плискаше под площадката, би трябвало да действа успокоително на нервите й. Тази нощ, на това забравено от Бога място, звукът сякаш ги раздираше.
Всъщност Джийн бе избрала мястото именно заради отдалечеността му. Сигурна беше, че Дьо Форж е открил отсъствието й, че опасността вече навсякъде я дебне. А трябваше на всяка цена да предаде на Пола записките си по операция „Маренго“. Те разкриваха един хладнокръвен и жесток военен план, целящ военен преврат и сваляне на правителството. Информацията трябваше да стигне до Париж.
Джийн дочу тихо изпукване. Като на прогнила дъска под нечий крак. Прилепи се плътно до стената, скри цигарата в шепи, ослуша се, втренчена в стълбите, идващи откъм пътя. Звукът не се повтори. Дървото просто стенеше от старост.
Беше се надявала да изчака Пола в „Атлантик“, но си тръгна, защото не й хареса начинът, по който я наблюдаваше администраторът. Щом тя успя да го подкупи, и друг можеше да го направи. А всяко издирване щеше да започне с проверка на малкото отворени хотели в Аркашон. Стори й се по-безопасно да я чака далече от града.
Хвърли цигарата си през перилата. Тя просъска във водата и угасна. Не искаше да рискува да я загаси с крак върху древните дъски на пода. Последното нещо, от което се нуждаеше сега, бе пожар. Слаб шум отново достигнало ушите й. Автомобилен двигател. Всъщност два. Колите вероятно се движеха по шосето. Но защо шумът престана? Две коли ли беше чула? Не бе сигурна — нощем звуците изминаваха дълъг път. Потрепери. Беше ужасно студено. Но Джийн знаеше, че трепери от страх, а не от студа.
Натрупаното напрежение през месеците, прекарани във вила „Форбан“, най-после взимаше своето. Напрежението да угажда на Дьо Форж, да го подпитва за всичко, без да издава интереса си, да изпраща докладите си в Париж. Във вилата адреналинът я държеше хладнокръвна и прецизна. Сега усещаше обратния ефект. Господи, как искаше да се върне в Олдбърг, в „Адмиралтейството“, да се върне при спокойствието и тишината в дома на чичо си, при дългите разговори с него — разговори, в които не трябваше да запомня всяка изречена дума.
Отново изскърца дъска. Тя се скова. Този път звукът беше по-различен, по-силен, сякаш излязъл изпод ботуша на тежък човек. Без да се отделя от стената, Джийн се плъзна към стълбите, слизащи до потока. Поклащането на водата й заприлича на движенията на акула. „Глупости! Я се вземи в ръце, момиче!“ Тогава видя сянката — огромна, приближаваща се от другата страна на площадката. Силуетът на едра фигура. Не виждаше лицето й.
Този път беше наистина. Дъските злокобно скърцаха, докато фигурата крачеше към нея. Обезумяла от ужас, Джийн хукна в обратна посока. Стигна стълбите, водещи към потока, и се спусна по тях. Зад себе си чу плясването на обувки в прогизналата почва, когато фигурата скочи от площадката. Тя се извърна, изведнъж сетила се за маузера, пъхнат в джоба на палтото. Хвана дръжката му, извади го навън. Ужасът сковаваше движенията й.
Виждаше добре в тъмното. Сега разбра защо лицето на фигурата беше останало скрито. Мъжът имаше маска на главата. Една голяма длан сграбчи китката й, изви я и Джийн пусна пистолета, за да не я счупи. Две ръце в ръкавици се стегнаха около гърлото й, а палците уверено притиснаха гръкляна. Запрепъва се назад към малката лодка в плитките води на потока, но нападателят я последва, без нито за миг да отслабва безмилостната хватка около гърлото й. Последното, което Джийн Буржойн видя от този свят, беше черната му маска и две студени очи, които я гледаха през процепите. После погледът й се замъгли и угасна завинаги.