— Рене, говори Туийд. Линията не се подслушва. Изпратих човек в Южна Франция, както се бяхме споразумели. Току-що научих, че снощи е бил убит в Бордо. Двама агенти на тайните служби са го взели от някакъв бар…
— Нашите тайните служби? Това е абсолютно невъзможно. В района на Бордо не работи никой от сътрудниците ни. Щях да знам за това.
— Значи са се представили за такива…
— Веднага ще се заема със случая. В момента, в който свършим разговора, ще изпратя екипи в Бордо. Трябва ми още информация обаче. Можеш ли да ми дадеш?
— Да. Агентът работеше под името Анри Бейл. Имаше документи, удостоверяващи самоличността му. В Бордо е бил барман в някакво заведение, наречено „Маями бар“. Информацията ми е, че Бейл е бил убит на централната гара някъде около единадесет часа. Очевидно това е станало в някое подземно помещение, до което може да се стигне с кола. Самото убийство обаче е извършено от друг човек, който вероятно е чакал там.
— Кой ти съобщи всичко това?
— Наш информатор. Няма да ти съобщя името му, но според мен можем да разчитаме на сведенията му. Снощи Кари трябваше да се свърже с нас чрез радиопредавателя си, но не го направи.
— А кога разбра за убийството?
— Преди пет минути.
— Екипите ми ще тръгнат незабавно. Туийд, ще бъде много добре, ако можем да се видим в Париж. Мисля, че трябва да знаеш за някои от последните събития тук, които вероятно са свързани и с това убийство. Приеми искрените ми съболезнования. И най-важното — можем ли да се срещнем?
— Да. Съвсем скоро. Ще пътувам до Европа по работа. Да ти се обадя ли веднага, щом мога да дойда в Париж?
— Да, моля те — гласът на Лазал стана сериозен и мрачен. — Положението е отчайващо. Пред криза сме. Побързай, приятелю. Доскоро.
Туийд затвори телефона и остана загледан в празното пространство, сякаш забравил за останалите в стаята.
— Някакви нареждания? — попита Моника.
— Да. Реших Пола да дойде с мен в Женева и след това в Париж. Резервирай още една стая в хотел „Де Берг“ в Женева и й поръчай билет за моя полет. Резервирай и две стаи в онзи малък парижки хотел — „Мадлената“, така ще сме близо до Лазал. Уреди и полета Женева — Париж.
— Защо ще се срещате с Лазал?
— Не зная точно, но той е вторият човек, който употреби думата „криза“ през последните няколко дни. Първо Кулман, сега Лазал. В Европа се готви нещо ужасно, което може да експлодира всеки момент.
— Току-що си спомних нещо, което каза Карин — обади се Пола, — беше на брега при Олдбърг, докато се преобличахме, а онези мъже в лодките ни настигаха. Съвсем го бях забравила.
— Какво е то? — попита Нюмън.
— Каза, че френската армия е главната заплаха. Частите, разположени на юг. После това ми избяга от ума — бях твърде уплашена. Така и не успях да я попитам какво имаше предвид.
— Следващата ми задача — обяви Нюмън. — Докато Туийд обикаля Европа.
— Каква задача? — заинтересува се Туийд.
— Интервю с командира на армията…
4.
Оръдейни дула. Безкрайни редици от стомана, бълваща огнена смърт. Зловещи метални ръце, протегнати напред от куполите на танковете. Един лейтенант от френската армия придружаваше Нюмън покрай строените машини.
Беше пристигнал в строго охранявания щаб на Трети корпус с кола от Бордо. След кацането си в Бордо се изненада от бързината, с която командирът на тази огромна войска се съгласи да даде интервю.
— Вие работите за „Шпигел“, мистър Нюмън? Тогава съм сигурен, че генералът ще ви приеме с удоволствие — беше отвърнал учтив глас. — Аз съм майор Леми. Вие сте в Бордо? В два следобед добре ли е? Да, днес. Значи се разбрахме…
Генералният щаб на Трети корпус се намираше в хълмиста местност източно от Бордо. По време на пътуването си с наетия ситроен Нюмън бе преминал през засети с лозя полета, а в далечината бе забелязал кулите на голям замък.
— Оттук, мистър Нюмън — каза лейтенантът, докато вървяха между редиците от танкове. Покрай подредените машини тичаха войници в униформи. Нюмън имаше чувството, че пред погледа му е един съвършен военен механизъм, организиран и управляван от човек, който не допуска и най-малкото пилеене на време. Влязоха в дълга едноетажна сграда, охранявана от часовои, и лейтенантът го поведе по широк коридор, докато не стигнаха до някаква масивна махагонова врата с изящно резбовани орли. Такава врата Нюмън бе очаквал да види по-скоро в замъка, който бе забелязал сред хълмовете.
— Генералът ви очаква. Влезте — каза лейтенантът, хванал дръжката на вратата.