Убиецът се изправи задъхан. Клекна, за да претърси тялото, но чу звук от приближаващи се коли. Остави трупа и се затича, приведен през блатото, а гумените му ботуши затъваха в тинята. Когато стигна паркираната кола, бе вече далеч от навеса за лодки, над който се бе спуснала зловеща тишина.
Ивет Мурлон бе проследила Джийн Буржойн на излизане от „Атлантик“. Когато видя жертвата си да се отправя към навеса за лодки, тя изтегли антената и докладва. После зачака в колата, паркирана далеч от навеса. Предполагаше какво ще стане там!
Ивет обожаваше Дьо Форж. Това, което можеше да се случи на добре облечената жена в навеса, съвсем не я засягаше. Ивет обичаше само едно нещо повече от Дьо Форж — парите.
40.
— Ето го навеса. Дано сме пристигнали навреме.
Пола караше като обезумяла, докато говореше. Караше на дълги светлини. По шосето в този час нямаше други коли. Бътлър седеше безмълвен до нея.
— Противно място — обади се отзад Нийлд.
Пола намали, за да завие вляво по черния път. Фаровете не пропуснаха разклона. Колата пое по грубата настилка. Пола примигна с фаровете, за да даде знак на Джийн, че идват, че помощта е близо, че вече няма да е сама.
Рязко настъпи спирачката в основата на навеса. Пресегна се към дръжката на вратата. Бътлър спря с ръката си нейната.
— По-добре да изляза пръв…
— Махни си проклетата ръка! Бързам!
Блъсна вратата, изскочи навън, отвори чантата си и в движение измъкна броунинга. С другата ръка извади фенерче от джоба си и тръгна нагоре по стълбите. Бътлър я последва, стиснал валтера.
Пола намали крачка, когато се изкачи на площадката и я освети с фенерчето. Отвори вратата към закритото помещение и видя малка яхта, чийто корпус се разпадаше от старост. Дали Джийн беше разбрала кой идва?
— Аз съм — Пола. Джийн, дойдохме. Къде си?
Не чу отговор и продължи по площадката, като осветяваше прогнилите дъски пред себе си. Не искаше да падне в смъртоносната прегръдка на тинята. Стигна до стълбите, водещи към потока.
Нийлд беше останал при колата. Чу шума от приближаването на друг автомобил. Излезе навън и приклекна ниско, когато мощни фарове осветиха пътя. Стисна силно валтера.
Фенерчето на Пола освети следите от стъпки по влажната земя. Бяха големи, прекалено големи, за да са от Джийн. Спря на върха на стълбите и бавно обходи подножието им с лъча. Изведнъж замръзна. Зад нея Бътлър прошепна:
— Какво има?
— О, господи! Не! Не същото!…
Изтича надолу по стълбите, прекоси няколко метра блатиста почва и навлезе в плитката вода на потока. Спря по средата, а желязната й воля не позволи на фенерчето да потрепне в ръката. Едно тяло лежеше по гръб в малка стара лодка. Буйна руса коса бе разпиляна по кърмата. А под нея — неподвижна, мръсна вода. Олдбърг… Всичко се повтаряше. Пола стисна зъби. Бътлър мина пред нея, наведе се над трупа и го освети с прожектора си.
— Стой там, Пола.
Тялото й почти изскочи от кожата си, когато една ръка хвана нейната. Чу гласа на Нюмън. Обърна се да го види — той беше последният човек, когото очакваше да срещне през тази кошмарна нощ.
— Боб! Слава богу! Мъртва е, нали?
Още докато го произнасяше, разбра, че въпросът й е излишен. Грозните синини и белези по шията на Джийн се виждаха ясно под светлината на прожекторите. Тръгна към Бътлър, но Нюмън я спря.
— Стой тук.
— Трябваше да ми предаде много важни записки…
— Казах ти да си стоиш на мястото. Пийт, пази от другата страна.
Нюмън се приближи до Бътлър и се наведе до него. Гледката беше грозна. Очите на Буржойн бяха изхвръкнали от орбитите. Шията й беше жестоко смазана. Превърната в каша. Но русата й коса все още бе красива.
Най-долното копче на палтото й се беше скъсало.
Нюмън внимателно разкопча останалите. Полата й също се бе вдигнала нагоре при борбата за живот. Нещо бе прикрепено високо на бедрото й. Нюмън вдигна още малко полата и видя над ръба на чорапа малък найлонов плик, залепен с лепенка към кожата. При убийство само полицията имаше право да докосва жертвата, помисли си Нюмън. Дръпна лепенката, освободи пликчето и оправи полата.
— Мисля, че убиецът ни е чул, че идваме — каза Нюмън, когато се приближи до Пола. Гласът му беше спокоен и делови. — Затова не е успял да я претърси. Може би не е умряла напразно.
Прегърна Пола и я поведе обратно на площадката. Тя се сети, че още държи броунинга, и го пъхна в чантата си. Вървеше като зомби. Нюмън не я пусна, докато не слязоха от другата страна и не стигнаха до колата. По-нататък беше паркирано реното му.