Туийд се бе изправил, когато главен инспектор Ото Кулман влетя в стаята, здраво стиснал в устата си незапалена пура. В ръката си държеше сгънат лист хартия.
— Идвам от Германия — каза той на Навар. — Да започвам ли?
— Разбира се.
— Туийд, преди време ти ме посъветва да изпратя тайни агенти в Базел и Женева. Каза, че там се намира базата на Калмар. В неутрална Швейцария. Че там получава заповедите.
— Какво откриха твоите хора?
— Четирима души, които са свързани по някакъв начин със събитията от последния месец, са посещавали в този период Базел, Женева или и двата града. Ето имената им и местонахожденията им.
Туийд разгърна листа, прочете го и го върна на Кулман.
— Името на човека, когото познаваме като Калмар, е в този списък. Но не мога да докажа твърдението си. Все още.
Туийд влезе в кабинета, затвори вратата и седна зад бюрото си. Трябваше насаме да проведе няколко важни телефонни разговора, да даде извънредни инструкции за бързи действия.
Първо позвъня на Марлър.
После се свърза с Нюмън и поговори по-дълго с него. Повика на телефона и Бътлър. Нарежданията му бяха кратки. Свърза се и с Пийт Нийлд. Заповедите за него отново бяха кратки.
Помоли Нийлд да му даде Пола. Приказва дълго с нея — спокойно и далеч по-топло, отколкото при последния им разговор. Тъкмо затвори, когато влезе Кулман.
— Сядай, Ото. Не се опитвам да идентифицирам Калмар. Искам убиецът да се чувства в безопасност, извън всякакво подозрение.
— Мисля, че стратегията ти е добра. Дойдох, за да поговорим насаме. В Германия приех кратък радиосигнал от Щал. Помниш ли го?
— Разбира се. Хотел „Де Берг“ в Женева. Тогава говорихме за него. Сега ми се струва, че от срещата ни насам са изминали години. Щал е твой агент, представящ се за французин в Бордо. Каза ми фиктивното му име, адреса и телефонния номер.
— Свърза се с мен съвсем за кратко. Едновременно ме зарадва и разтревожи — разполагал с ценна информация, но не можел да се измъкне от Бордо. Има ли начин да помогнеш?
— Мисля, че да. Мои хора се намират в този район. Паролата е „Гемлин“ нали?
— Точно така. Благодаря ти.
— Не ти обещавам нищо, Ото — предупреди го Туийд и немецът излезе от стаята.
Туийд се пресегна за телефона и набра номера на „Атлантик“, даден му от Нюмън. Щеше да остави на Боб сам да реши дали да отиде отново в Бордо, за да спаси Щал. Нюмън вече бе рискувал достатъчно, за да го излага на нова опасност.
Марлър седеше на леглото в апартамента на „Рю дю Бак“ в Париж, когато му се обади Туийд. Пушеше цигара пред разтворената карта на Франция. Вдигна слушалката при първото позвъняване и отговори, без да казва името си:
— Да? Кой е?
— Туийд. Искам да засилим натиска, Марлър, искам да ги притиснем още по-здраво. Войната, която водим с теб, е психологическа. Можеш ли да измислиш нещо?
— Дайте ми една секунда…
Марлър издуха кръгче дим и проследи с поглед пътя му към опушения таван на мизерната стая. Кръгчето постепенно се разду и димът се разсея във въздуха.
— Хрумна ми нещо. Чисто психологически ход. Ще замина за известно време.
— Успех!
Марлър прибра радиотелефона в отвореното куфарче, оставено на един стол. Извади самолетните билети на „Ер Интер“, на които трябваше само да попълни посоката и номера на полета. Вече бе използвал няколко, но оставаха достатъчно. Взе пластмасово шише пудра с жълтеникав оттенък, застана пред огледалото и сложи малко от нея на лицето си.
Пудрата беше част от „мострите му“ — нали се представяше за търговец на козметика. Резултатът от процедурата пред огледалото беше блед, нездрав цвят на лицето. Доста французи изглеждаха точно така. Марлър критично огледа отражението си и оправи ъгъла на баретата.
Бе облечен в сини джинси и яке. Преди няколко дни беше проверил на практика дали външният му вид и поведението му постигат желания ефект. Тогава влезе в първия бар и си поръча нещо за пиене. Заразхожда се из помещението с чаша в ръка — отдавна бе забелязал, че французите имат този навик. Поприказва с бармана, с някои от посетителите. Оплака им се от трудностите в бизнеса. Всички се отнесоха с разбиране към проблемите му. Нещо повече — те го приеха като един от тях.
— Време е да се захванеш с работата си — каза Марлър на собственото отражение.
Знаеше, че си говори сам, разбира се. Често когато работеше дълго време без партньор, се връщаше към този навик. Вече с нетърпение очакваше деня, в който щеше да се махне от този противен апартамент.
В хотел „Атлантик“ Нюмън също бе разтворил карта пред себе си. Беше на Бордо.
— Налага се да се върна в града, за да измъкна Щал — един немски агент, внедрен там — обясни той. В стаята бяха Пола, Нийлд и Бътлър. — Тръгвам довечера. През нощта ще имам по-големи шансове.