— Ти си полудял — избухна Пола. — При последното си ходене там просто извади невероятен късмет. А сега непрекъснато съобщават за засилени предохранителни мерки в Бордо. Погледни вестниците…
Вестниците бяха пръснати на леглото му. Всички публикуваха снимки от бунтовете в Марсилия и Тулон. Натрапваха се образите на мъжете с маски и лотарингските кръстове, пламнали в нощта. Метежите ставаха все по-свирепи.
— Ако довечера тръгнеш за Бордо — продължи Пола, — няма да можеш дори да подремнеш. А сутринта трябва да посрещнеш хеликоптера. Къде ще бъдат рефлексите ти тогава, ако налетиш на нещо непредвидено?
— Благодаря ти за доверието — озъби й се Нюмън.
— Тревожа се за теб, глупак такъв.
— Всичко е наред — усмихна се той. — Разбрах те и наистина ти благодаря. Трогнат съм.
— Упорито магаре! — Доброто й настроение се бе върнало след усмивката на Нюмън. Прегърнаха се топло. Зад тях Нийлд смигна на Бътлър. Винаги при операция настъпваха подобни моменти. Резултат от непрестанната опасност, от безсънието и умората. Нервите не издържаха.
— Не мога да открия улицата на Щал на тази карта. „Пасаж Емил Зола“. Ще се отбия при Изабел, преди да тръгна. Тя сигурно знае мястото.
Пола се усмихна дяволито:
— Гледай да не останеш при нея до сутринта.
Нюмън я плесна по дупето и се обърна към Бътлър и Нийлд.
— Грижете се добре за нея, докато ме няма.
— Нали ще се върнеш тук, преди да тръгнеш за… езерото и хеликоптера на Лазал? — попита Бътлър. За малко щеше да се изпусне и да каже „за Ланд“, но навреме се усети, че вероятно Нюмън не е казал на Пола за това пътуване. По телефона Туийд поотделно бе предупредил него и Нийлд, че отговарят лично за безопасността на жената, че тя е изправена пред смъртна опасност.
42.
Виктор Роузуотър се намираше далеч от Аркашон. Седеше в хола на своя ултрамодерен апартамент на „Конвикщрасе“ във Фрайбург. Погледна часовника си. Четири сутринта. Скоро трябваше да пристигне Хелмут.
През нощта един частен самолет го докара от Бордо до Базел. Там Роузуотър плати уговорената сума на пилота, качи се в колата си, оставена близо до летището, и пое през границата по аутобана към Фрайбург.
Времето беше противно. Тежък сняг затрупваше древните покриви на университетското градче. Роузуотър се изправи и отиде в кухнята, обзаведена с вкус и много пари. Наля си чаша кафе от машината и се върна в хола. Отпи от кафето и се загледа в снимката на Пола Грей, която тайно бе направил. Подпря я на старата сребърна кана, купена от антикварен магазин. Колекцията му от сребърни съдове беше огромна.
„Красива е — помисли си Роузуотър. — И за разлика от повечето хубави жени излъчва някакъв вътрешен чар и нежност. Такива момичета постигат целите си по-лесно от останалите.“
Хелмут Шнайдер. Той се замисли за германеца, заради който бе долетял във Фрайбург. Хелмут беше необикновен човек. Мрежата му от информатори се простираше до всички краища на Германия. Много от хората му бяха доста съмнителни типове. Сред заслужаващите повече уважение имаше бармани, хотелиери, шофьори на таксита и автобуси — все хора, които виждаха и чуваха много неща.
Негови информатори бяха и сводници, нелегални търговци на оръжие, съдържатели на нощни клубове. Те населяваха един свят, който за обикновените хора беше напълно непознат.
По искане на Роузуотър Хелмут им беше казал да му докладват за всички забелязани чужденци с ирландски акцент в говора, за начина, по който се движат из страната. Благодарение на тези източници Роузуотър бе успял да неутрализира няколко бойни групи на ИРА, преди да започнат терористичните си действия.
Сега Хелмут имаше друга задача — разкриването на тайните квартири на „Сигфрид“. Роузуотър го очакваше с последните сведения.
Най-странното беше това, че Хелмут рядко напускаше евтиния си апартамент във Франкфурт. Всичките си връзки осъществяваше по телефона. Но Хелмут беше достатъчно хитър, за да не се задържа дълго на едно място. През два месеца сменяше квартирата си и съответно телефонния номер. Наемаше жилища в различни части на Франкфурт. Това налагаше непрекъснато да се обажда на най-доверените си хора, за да им съобщава новия си телефон. Но инстинктът му за самосъхранение бе невероятно силен. Хелмут никога не рискуваше с постоянен адрес.
Чукане на входната врата прекъсна мислите на Роузуотър. Той скочи на крака, извади пистолета си, приближи се до здравата дървена врата и надникна пред шпионката, преди да отключи и издърпа резетата.