Една странна личност чакаше отвън. Мъжът беше облечен в черно от глава до пети, носеше черни очила и бял бастун за слепи. На Роузуотър му трябваше време, за да разпознае Хелмут Шнайдер.
— Изтупай снега от палтото си — нареди му той. — И бъди така добър да си събуеш обувките.
Целият под на апартамента беше покрит с дебел килим. Сам педант по отношение на чистотата, Роузуотър поддържаше луксозното жилище в безупречен вид. Затвори вратата чак след като Шнайдер изтупа снега от себе си, свали обувките и влезе в топлото антре. Роузуотър му посочи хола и занесе палтото и обувките в кухнята. Прибра дрехата в килера, а обувките сложи в мивката. Наля втора чаша кафе и я занесе на Хелмут, който се беше настанил в едно кресло с крака, изпънати към най-близкия радиатор.
— Някакви данни за „Сигфрид“?
— Едно умно момиче е проникнало в главното им командване. Няма да ти кажа коя е — Шнайдер се усмихна и показа две дупки в зъбите си. — Момичето ги мрази в червата, казвам ти. Освен това е смела и й сече пипето.
Шнайдер бе свалил черните очила и сега хитрите му очички блестяха от задоволство. При пристигането си бе изглеждал като отрепка. В момента приличаше на ловно куче, надушило дирята.
— Нещо по-конкретно?
— Успокой се, де — смъмри го Шнайдер. Говореше на немски. — Тук е топличко. А отвън все едно си в Сибир.
— Защо си се маскирал? — попита Роузуотър и изведнъж настръхна. — Не са те проследили, нали?
— Напротив.
— Дотук ли? Боже Господи…
— Хайде успокой се най-после — повтори Шнайдер, доволен, че е успял да стресне иначе спокойния англичанин. — Наистина ли си мислиш, че не мога да забележа навреме опашката? Бяха двама, но се движеха разделени. Измъкнах им се в Хайделберг. Отидох до апартамента на един приятел и взех неговата кола — моята оставих там. Преди да се облека така, оставих и втората кола — някъде около твоя район беше.
— Професионално — Роузуотър се опитваше да прикрие нарастващото си раздразнение. — Докъде стигна?
— „Сигфрид“ имат въоръжени групи в Хамбург, Дортмунд, Берлин, Хановер, Дюселдорф, Франкфурт, Карлсруе, Мюнхен и Щутгарт. Подготвя се голяма акция.
Докато говореше, Шнайдер извади портфейл изпод трите ката дрехи — два пуловера и сако. Дръпна ципа на вътрешното отделение и измъкна от него сгънат на четири лист хартия с формат на машинописна страница. Подаде го на Роузуотър и доближи още малко краката си до горещия радиатор.
Роузуотър прочете списък с точни адреси. Някои вече знаеше. Погледна към Шнайдер, който стискаше с две ръце топлата чаша.
— Това ли е всичко?
— Съвсем не — Шнайдер допи кафето си и остави чашата. — Скоро ще получа друг списък. Ще съобщя на хората телефонния номер, който ми даде, за да могат да се свържат с теб.
— Добре.
Роузуотър си мислеше, че Шнайдер е идеален за работата си. Обществото го беше отхвърлило от себе си и той можеше да се смеси с обитателите на другия, на подземния свят, и да спечели доверието им. А и нямаше опасност да изпревари Роузуотър, като предаде списъците в полицията. Полицията беше негов враг — Шнайдер, крадец на дребно, бе излежал пет доста дълги присъди в немските затвори. Следващото провинение щеше да му коства години зад решетките.
— Време е да си тръгваш — подсети го Роузуотър. Шнайдер направи универсалния жест, с който се искаха пари — протегна ръка и потърка палеца и показалеца. Роузуотър никога не му даваше парите, преди да си ги е поискал — беше тактически ход, така нямаше опасност германецът да си помисли, че може да гребе от бездънна яма. Бръкна в джоба си, извади четири банкноти от по петстотин марки и ги подаде на Шнайдер. Много пари, но разноските на Хелмут се бяха увеличили. Немецът сякаш се колебаеше.
— Не е достатъчно, за да покрие разходите ми. Трябват ми двойно повече.
— Нямам толкова — Шнайдер очакваше този отговор. — Ще трябва да се оправиш с по-малко. Ето ти още хиляда и нито марка повече.
Роузуотър остави парите на масата. Шнайдер ги вдигна, когато той тръгна към кухнята за обувките и палтото. Доизтръска неразтопения сняг по обувките. Нямаше търпение да се отърве от немеца.
Шнайдер отново се престори на слепец. Намести черните очила, приведе рамене и започна да почуква с бастунчето по стените, за да привикне към ролята си. Роузуотър с облекчение погледна гърба му. Искаше веднага да тръгне към летището на Базел. Оттам щеше да хване първия самолет за Бордо през Женева и да продължи с кола към Аркашон. В бар „Мартиника“ бе дочул приказките на някакъв мъж със силно изразен ирландски акцент. Дискретните му проучвания бяха показали, че човекът често посещава заведението. Освен това искаше да се срещне и с Пола Грей.