Дванадесет часа по-рано Нюмън тръгна от „Атлантик“ към апартамента на Изабел. Докато караше по крайбрежния булевард, морето му напомни за Олдбърг с огромните си тежки вълни.
Бе се замислил и върху записките, взети от безжизненото тяло на Джийн Буржойн. Докато ги четеше сам в стаята си, бе разбрал, че държи в ръцете си плановете за придвижване на войска към Париж. Подробностите сочеха маршрут на север и изненадващ мълниеносен удар от страна на Дьо Форж.
Дали информацията беше достоверна? Вероятно да, защото Джийн беше чертала карти и използва специфичния език на военните. Явно бе запомнила наизуст цели пасажи, за да ги запише по-късно. Въпросът сега беше дали трябва да остави тази ценна информация в хеликоптер, с който може да се случи всичко. Но как другояче би успял да я предостави на Туийд?
Нюмън паркира в една пряка близо до апартамента и излезе от колата. Пред входа се засуети уж в търсене на ключовете, за да провери дали не го следяха.
Бе позвънил на Изабел, преди да тръгне от хотела. Когато натисна звънеца на вратата, тя веднага я разтвори широко. Заговори бързо, докато отново я заключваше и слагаше резето:
— Толкова дълго те нямаше, Боб. Ще останеш ли за през нощта? Ако не искаш да се любим, можем просто да си поговорим… Май не трябваше да го казвам… Боб, непрекъснато мисля за теб. А ти?
Всичко това тя изрече на един дъх. Пристъпи напред и притисна тялото си в неговото. Прегърна го силно и простена от удоволствие. Нюмън нежно я хвана за раменете, внимателно се освободи от нея и я задържа на разстояние. Момичето го гледаше с широко отворени очи, разтреперана цялата.
— Изабел, имам нужда от помощта ти. Трябва да тръгна веднага. Отивам в Бордо…
— Не! Не в Бордо! Не знаеш какво е там сега. Приятели ми разказаха. По всички главни улици патрулират военни…
— Главните улици не ме интересуват. Интересува ме „Пасаж Емил Зола“. Знаеш ли къде се намира?
Пусна я, извади своята карта на Бордо и я разтвори на масата в хола. Тя застана до него с писалка в ръка, а косата й погали лицето му. Понечи да отбележи нещо на картата, но той спря ръката й:
— Недей. Опасно е да се пише по картите. Можеш ли да ми обясниш къде е улицата?
— Да, но трудно ще я намериш. Минавала съм оттам стотици пъти, без да я забележа. Но мога да те заведа.
— В никакъв случай. Тръгвам сам.
— Сериозно? — тя леко подръпна кичур от косата си. — Добре тогава. По кой път ще стигнеш до Бордо? По същия, по който пътувахме двамата, предполагам.
— Струва ми се разумно, поне го познавам.
— Много разумно. „Пасаж Емил Зола“ се намира в тази част на града.
Тя посочи източните покрайнини на Бордо, най-далечния край на града откъм Аркашон, по пътя за аерогарата. Нюмън се вгледа в картата, но отново не откри улицата. Нямаше я и в индекса. Смени тона си и се обърна рязко към Изабел:
— Стига си го увъртала. Бавиш ме, а животът на един човек виси на косъм. Просто ми покажи къде точно се намира проклетата улица!
— Ето я — тя леко докосна едно място на картата. — А за да избегнем военните патрули, ще заобиколим и ще подходим от изток. Ще ти покажа пътя.
— Не, благодаря. Не искам отново да рискувам с теб.
— Извини ме за малко, трябва да изключа кафеварката — тя изчезна през вратата на кухнята и се появи отново след няколко секунди. Бе наметнала палтото си, в ръка държеше кожена чанта. Нюмън бързо сгъна картата и й пожела лека нощ. Отиде в антрето, издърпа резето на вратата, отключи я и излезе.
Настани се зад волана на реното и се канеше да запали, когато другата врата се отвори и Изабел, вече облякла палтото, седна до него. Направи го бързо и с лекота, като котка. Преди да се усети, стреснат от появяването й, Нюмън вече бе хванал дръжката на пистолета си.
— Дай ми картата — меко каза Изабел. — Нали един човек е в опасност? Значи ще му помагаме заедно. Без мен няма да се оправиш в града. Няма ли да тръгваме най-после?
— Говори Манто.
Генерал Дьо Форж, сам в кабината, се скова в стола си. Бяха само две думи, но прозвучаха зловещо в слушалката на телефона.
— Добре, казвай за какво се обаждаш. Нали получи парите си.
— Хитрец! Ей богу, хич не се страхувате. Не ви ли пука за собствения ви живот?
— Я спри за малко — Дьо Форж се бе окопитил от изненадата. — Бих искал да ми обясниш последната си забележка.
— Парите, генерале.
— Какво парите? Нали се разбрахме за сумата?
Дьо Форж бе объркан. Леми беше изпълнил нарежданията на Манто. Или пък именно майорът беше гнилата ябълка в щаба му?