Выбрать главу

— За сумата се разбрахме. Но три четвърти от банкнотите са фалшиви. Сред останалите пък има поредни номера. Това беше голяма грешка, генерале. Направо самоубийствена.

Гласът звучеше ужасяващо спокоен. Човекът все едно говореше за някаква незначителна делова сделка. А Дьо Форж не бе очаквал това, което му съобщи Манто. Не знаеше как да реагира.

— Ще проведа разследване — каза бързо той. — Предадох на куриера лично парите. Досега мислех, че всичко е наред.

— Това го казвате вие. Друго не можете и да кажете. Ще проведа една последна демонстрация. Между другото, оставих торбата зад същата телефонна кабина. Можете да си я приберете, в случай че казвате истината. В което много се съмнявам.

— Каква демонстрация…

Дьо Форж разбра, че никой не го слуша. Остави слушалката разтреперан, размисли, после отново я вдигна и повика спешно Леми. След това се обади на лейтенант Бертие, току-що прибрал се в кабинета си. Каза му, че иска да го види, и му нареди да дойде и да чака пред вратата. Стоеше изправен с гръб към силуета на Дьо Гол, когато влезе Леми. Значи майорът също трябваше да остане прав.

Дьо Форж му разказа за обаждането на Манто. Наблюдаваше внимателно Леми, докато говореше. Лицето му беше свъсено. Това на Леми остана безизразно. Майорът разумно изчака командира си да свърши.

— Та какво ще ми кажеш сега?

— Това е лудост. Занесох парите както той поиска. Фалшиви банкноти? Невъзможно!

— Освен ако някой не ги е подменил, за да спечели от тях.

— Това обвинение ли е, генерале?

— Можеш да го наречеш предположение. Опитвам се да разбера истината. Както ти казах, той е оставил торбата на същото място. Веднага иди там и ми я донеси.

— Сега? Посред нощ?

— Не си оглушал, нали? Казах веднага. Вземи и охрана. Бертие трябва да чака отвън. Вземи него и още някого.

— А какво ще правим с Калмар, генерале? Обади ми се, за да си поиска парите. За ликвидирането на Джийн Буржойн…

Телефонен звън прекъсна думите му. Дьо Форж вдигна слушалката:

— Дьо Форж. Говорете бързо, зает съм.

— Докладва Манто, генерале. При предишното си обаждане пропуснах да ви кажа, че очистих и Джийн Буржойн. Това ще ви струва един милион швейцарски франка. Предайте на Леми, че ще го инструктирам как да извърши плащането. И, ако обичате, този път с истински банкноти.

— Слушай…

Манто бе прекъснал връзката. Генералът внимателно постави слушалката на вилката, сякаш се страхуваше телефонът да не избухне в лицето му. Изгледа Леми в продължение на почти минута, преди да проговори. Предаде му думите на Манто. Майорът слушаше, без да знае какво да отговори.

— Не мога да проумея как е разбрал къде се е намирала Джийн. Мястото, което тя избра за срещата си, бе доста изолирано. Ако Ивет не я беше проследила, никой нямаше да знае къде да я търси.

— Но някой е знаел, нали? — каза меко Дьо Форж. — Ти си знаел. Или момичето, което е приело обаждането на Ивет. То ти е съобщило информацията по радиостанцията, а ти каза, че си се свързал с Калмар на уговорения телефонен номер.

— Какво предлагате?

— Да изпълниш заповедта ми. Отиди и донеси онази торба с парите.

Леми се обърна, готов да излезе, но реши за последен път да изрази опасенията си. Явно Дьо Форж не съзнаваше какво иска от него.

— Ако Манто наблюдава района, ще си помисли, че му готвим капан, щом види охраната ми в колата.

— Ще трябва да поемеш този риск. Кажи на Бертие да влезе и го изчакай отвън…

Лейтенант Бертие се изправи неподвижен пред изучаващия поглед на Дьо Форж. Генералът търсеше по лицето му следи от неспокойствие или страх, капки пот по челото — точно както бе гледал Леми.

— Пола Грей. Някакви новини за нея?

— Да, генерале. Отседнала е в хотел „Атлантик“ в Аркашон. Видях подписа й в книгата на рецепцията. Лошото е, че с нея има двама телохранители. Професионалисти са, ако се съди по досегашното им поведение. Не я изпускат от погледа си.

— Благодаря, Бертие. Добре се справи. — Гласът на Дьо Форж бе приятелски. Според принципите си той никога не допускаше грубо поведение с повече от един офицер едновременно. — Вероятно ще те върна в Аркашон. А сега майор Леми има работа за теб. Чака те отвън…

Останал сам, Дьо Форж замислено започна да рисува в бележника на бюрото горящи лотарингски кръстове. Калмар. Манто. Дали бяха един и същ човек? Или и двамата бяха измислица на Леми, а самият той извършваше екзекуциите?

Леми бе превъзходно трениран офицер, отличен стрелец. Винаги той осъществяваше връзката с неизвестния убиец и така напълно го отделяше от Дьо Форж. Това положение бе изгодно за генерала — никой не можеше да го свърже с убийствата. Идеята беше на Леми. Винаги той вземаше огромните суми, за да ги занесе на убиеца. Преди да премине към разузнаването, Леми бе работил в сапьорни части и разбираше от експлозиви. Дьо Форж се замисли върху убийството на президента и премиера. Дали Леми трупаше състояние за сметка на армията?